Керелин Спаркс - Вампирите и градът

— Е, можеш ли да го направиш? Да набавиш пентхауса и харема?

— Да. — Тя стисна папката и кокалчетата на ръцете й побеляха. — С удоволствие. — Бог да й е на помощ.

— И не забравяй джакузито.

— Дори не бих си го помислила.

— Чудесно! Ще подготвя офис за теб утре вечер. Как искаш да наречем шоуто?

Умът й запрепуска, търсейки смислено заглавие. „Как да изкопаеш собствения си гроб за по-малко от пет минути“?

— Е, дамите ще избират перфектния мъж за свой нов господар.

Господин Бакъс седна на ръба на бюрото си и се почеса по брадата.

— „Перфектният мъж“? Или „Перфектният господар“?

Не бе достатъчно вълнуващо. Дарси затвори очи за миг, за да се концентрира. Маги мислеше, че дон Орландо е перфектният мъж. Как го беше нарекла?

— Какво ще кажете за „Най-сексапилният мъж на планетата“?

— Отлично! — ухили се Бакъс. — И между другото ме наричай Слай. По-кратко е от Силвестър.

— Благодаря… Слай.

— Това трябва да стане хит. Не просто обикновено шоу, а такова с неочаквани обрати и изненади.

— Да, разбира се.

— Прослушването ще бъде лесно. Както виждаш във фоайето има много мъже вампири, които ще се пробват в шоуто.

Дарси трепна. Някак си представата й за най-сексапилния мъж в света не включваше грим.

— Всички ли трябва да са вампири?

Слай изсумтя.

— Говорим за най-сексапилния мъж на планетата. Разбира се, че трябва да са вампири. — Той закрачи към вратата.

Разбира се. Дарси стоеше и стискаше зъби. Всички знаеха, че вампирите са по-висши във всяко отношение. Внезапно в главата й се роди идея. Защо да не подложи твърденията на Слай на изпитание?

Тя се усмихна, докато вървеше към вратата. Значи шефът й искаше шоуто да включва някакви неочаквани обрати? Няма проблем. Щеше да му набави дузина.

Остин пристигна рано за срещата на „Коловете“, така че щеше да има време да свали снимките, които бе направил предната нощ пред ДВК. Отвори немаркираната врата на шестия етаж на федералната офис сграда. По-голямата част от етажа се занимаваше с вътрешна сигурност, така че никой не осъзнаваше, че това всъщност е ЦРУ. Или че това е мястото за борба с неживи терористи.

Екипът на операция „Колове“ се събираше всяка вечер в седем, преди слънцето да залезе и продължаваха със своите индивидуални задачи. Когато мина покрай офиса на Шон Уилън, чу да бълват силни проклятия иззад стените. Чудесно. Шон сигурно беше гледал материалите от ДВК, които Остин бе изпратил до кабинета му. Определено добър момент да избегне шефа.

Остин забърза към открития общ офис, където се намираха работните места на екипа. Не беше изненадан да намери помещението празно. Всички бяха изтощени. Не бе имал почивен ден или нощ от седмици. Той свали снимките, а след това започна да ги изучава на монитора си, докато фотопринтера ги разпечатваше. Множество регистрационни номера. И много нейни снимки в синия й костюм, която и да бе тя. Беше чакал до зазоряване, но не успя да я види отново. По дяволите. Сигурно си бе тръгнала, когато той бе отишъл да се облекчи. Цената на прекалено многото кафе.

Той се прозя, докато прокарваше ръце през рошавата си коса. Нощните смени не му позволяваха да се грижи за обикновените неща, като прическата. И все още не спеше добре през деня. Мониторът се размаза пред уморените му очи. Нуждаеше се от кафе, затова се отправи към стаята за почивка.

— Добър вечер, Остин. — Ема седеше на малката кръгла маса, хапваше нискомаслено кисело мляко и го наблюдаваше със светлите си дяволити очи.

Трябваше да има закон срещу очебийната бодрост на работното място. Спретнатата й изгладена жълта риза му напомни, че изглежда така, сякаш е спал със своите смачкани дрехи. Макар че в интерес на истината изобщо не бе спал много. Промърмори й нещо в отговор и напълни една чаша кафе.

— Бедният човек, изглеждаш ужасно — продължи Ема с отчетлив британски акцент.

Той изсумтя, твърде уморен, за да участва в словесен двубой. Освен това, тя винаги печелеше.

— Защо си тук толкова рано?

Ема облиза и последното кисело мляко от пластмасовата си лъжица.

— Исках да започна по-рано със снощните полицейски доклади. Мисля, че попаднах на нещо.

— Какво?

— През последните месеци е имало няколко обаждания в полицията от Сентрал парк. Обаждащият се, казва, че е видял как нападат някого, но когато полицията пристига, не успява да намери никой, който да знае нещо.

Остин се намръщи.

— Не е кой знае какво. Може някой да се е пошегувал.