Керелин Спаркс - Вампирите и градът

И бе съвършена.

Мили боже. Той винаги се бе смятал за човек, четящ лицата на хората или по-важното, че за човек, който от пръв поглед можеше да види душата в очите на една жена. Не бе възможно с тази, защото успяваше да види само профила й. Носът й бе дребничък и момичешки, но устата й бе широка и женствена. Опасна комбинация и определено запали фитилите му. Направи й няколко снимки.

Дългата й коса бе смес от златистокафяво, медено и целуната от слънцето платина. Тя бе вдигната с шноли, които блестяха в тъмнината и молеха да бъдат махнати. Толкова красива коса заслужаваше няколко снимки.

Той предполагаше, че е висока около сто седемдесет и пет сантиметра. Би трябвало да е висока, защото се виждаше над колите от главата до сладко заоблените й гърди. Свети млечни жлези, това бе достатъчно да превърне един мъж в цицоман. Слава на Бога за увеличаващите обективи.

Тя излезе от колата, отдалечавайки се от него на, изглежда, безкрайните си крака. Тясната й пола отзад имаше цепка, която се отваряше с всяка стъпка, за да разкрие няколко сантиметра от деликатното й бедро. По дяволите, това беше достатъчно да превърне новопокръстен цицоман в мъж, ценител на дългите крака.

Но тогава, той забеляза как тясната й пола очертаваше бедрата и дупето й. Свети медени понички. Това си заслужаваше снимка или две. И, разбира се, бе достатъчно, за да превърне един мъж от ценител на крака в ценител на страхотни дупета.

Чакай малко. Този син бизнес костюм не изглеждаше като тоалет, който би носил вампир. Те обикновено имаха по-крещящ вид. Разбира се! Тя може би не беше вампир. Изглеждаше твърде жизнена, за да бъде нежива. Ами ако бе невинна и двамата с нея бяха вампири? Може да я доставяха в свърталището на демони. По дяволите. Не в неговата смяна.

Той се изправи, след това спря с тих стон. Идиот. Оставяше мисленето на онази си работа. Страхотната жена не беше пленничка. Тя вървеше към входа на ДВК с решителност в дългокраката си крачка.

Трябваше да разбере. Вампирка или смъртна, какво бе тя? Тримата стигнаха до входа на ДВК. Остин се втурна към колата си, отвори вратата и грабна 35-мм камера. Той надникна през визьора. Пълна тъмнина. Промърмори едно проклятие, махна капачката на обектива и вдигна камерата още веднъж.

Нищо. Вратата към ДВК бе отворена, но там нямаше никого. Той свали камерата. Сега можеше да види мъжът, който държеше вратата отворена и по-ниската жена влизаше вътре. Те определено бяха вампири. Но каква бе прекрасната блондинка?

По дяволите! Беше я изпуснал. Той се качи в колата и изстена, когато дънките му се впиха в набъбналите му слабини. Трябваше да е човек. Той не можеше да се възбуди от мъртъв демон. Нали?

Дарси Нюхарт рязко спря във фоайето на ДВК. Едва успяваше да види черно-червения декор, толкова бе претъпкана стаята. Тук сигурно имаше повече от петдесет вампира, които бърбореха развълнувано. Мили боже, всички ли търсеха работа?

Грегори се блъсна в нея отзад.

— Съжалявам — промърмори той, погледът му преброди стаята.

— Не очаквах толкова много хора.

Ръцете й трепереха, докато се убеждаваше, че шнолите все още придържат дългата й коса. Провери кожената си папка още веднъж. Спретнато напечатаната й автобиография все още бе там и изглеждаше същата, както преди пет минути. Как би могла да се конкурира с толкова много? Кого заблуждаваше? Никога нямаше да получи тази работа. Познатите пипала на паниката се увиха около нея, изстисквайки въздуха от белите й дробове. Никога нямаше да бъде свободна. Никога нямаше да избяга.

— Дарси — острият глас на Грегори проряза нарастващата паника. Той почака, докато тя срещна очите му и я изгледа с Погледа.

През първата година след принудителното й преобразяване, Грегори бе станал неин добър приятел и стълб на подкрепа, многократно повтаряйки й: „Това е единственият свят, който имаш. Справи се с него“. Сега, той само трябваше да я погледне, за да й напомни да бъде силна. Тя кимна и изпъна рамене.

— Ще се справя.

Кафявите му очи омекнаха.

— Да, ще го направиш.

Маги оправи плисета на късата си карирана пола.

— Толкова съм нервна. Какво ще стане, ако видя дон Орландо? Какво ще кажа?

— Дон кой? — попита Грегори.

— Дон Орландо де Корасон. — Маги повтори името му с благоговеен шепот. — Той е звездата от „Когато вампир се превърне“.

Грегори се намръщи.

— Затова ли дойде? За да точиш лиги по звездите? Мислех, че искаш да окажеш морална подкрепа на Дарси.