Сара Шепард - Потрес

Докато не стигна до голямата снимка в дървена рамка. Това бе училищна фотография на красива русокоса тийнейджърка. Щом Хана зърна лукавите сини очи и дяволитата усмивка, устата й се изпълни с метален вкус. Би разпознала тази усмивка навсякъде.

Хана рязко се спря.

— О, Господи. — Тя посочи с треперещ пръст фотографията. Емили се приближи и погледна, след което залитна назад; краката й внезапно омекнаха.

— Това не е ли…? — прошепна Емили.

Ариа просто ахна ужасено.

Хана взе фотографията от рафта. Това обясняваше всичко — информацията, която притежаваше Гейл и защо тя не искаше просто да страдат… а да умрат .

— Табита е нейна дъщеря? — Гласът на Емили трепереше неудържимо.

— Как така не си разбрала? — попита настоятелно Хана. — Не си ли срещала съпруга й? Не я ли попита за името на дъщеря й? Не разпита ли какво се е случило с нея?

Емили поклати замаяно глава.

— Така и не се запознах със съпруга й — не че щеше да има значение, защото ние разбрахме как изглежда той едва след като намериха тялото на Табита. Освен това фамилията на Гейл е Ригс, не Кларк. Тя никога не ми разкри подробности за случилото се с дъщеря й, просто каза, че е изчезнала. А нищо от това не се появи, когато я проучвах в Гугъл!

Хана разтърка лицето си с ръце.

— И защо не ни е издала на полицията? — Тя едва успя да произнесе думите, защото дишаше тежко.

Емили прехапа устни.

— Може би не е знаела със сигурност. Може би това е бил начинът й да ни накара да се издадем и да признаем. Опитваше се да ни подлуди, да ни накара да кажем истината.

— Все още ли смяташ, че Али е А.? — сопна й се Ариа.

Емили изглеждаше потресена.

— Май не.

Всички се обърнаха и отново погледнаха снимката. За части от секундата им се стори, че Табита им намига. Паднахте ли ми ! Същото изражение се появяваше на лицето на Али, когато ги принуждаваше да направят нещо, което не искаха.

В този миг се разнесе остър, отчаян писък. Момичетата се обърнаха рязко. Хана сграбчи Ариа за ръката, а Ариа хвана Емили. Писъкът продължи, като ставаше все по-силен и по-настоятелен.

— Бебе — прошепна Хана.

— Вайълет! — изпищя Емили. Тя хукна по коридора, тичаше на сляпо по посока към звука. Ариа хукна след нея, а Хана ги последва с разтуптяно сърце. Профучаха покрай кабинет, перално помещение и огромна, безупречно чиста мраморна кухня, която миришеше на пресни лимони. Звукът като че ли идваше иззад двукрилата врата от другата страна на плота. Емили завъртя ключа и блъсна вратата.

Озоваха се на голяма тухлена веранда. Откакто бяха влезли в къщата, мъглата се беше сгъстила още повече. Писъкът отекваше във въздуха, но никъде не се виждаше бебе.

— Вайълет? — Емили започна да се върти с насълзени очи.

Внезапно звуците секнаха. Тишината беше оглушителна. Хана погледна приятелките си, чиито лица се размиваха в мъглата. През главата й мина ужасна мисъл: Беше ли мъртво бебето?

Пук .

Хана се изправи и погледна през мъглата към гаража и дърветата. Макар да не виждаше нищо, тя усети нечие присъствие. В този миг чу стъпките.

— Мацки. — Гласът й трепереше.

— Може да е Спенсър — рече смело Емили. Телефонът й просветна в тъмнината. — Току-що получих есемес, че е тук.

— Тогава къде е колата й? — Ариа посочи алеята. Освен нейното субару, там нямаше друга кола.

Емили прехапа устните си.

— Може да е паркирала в подножието на хълма и да е стигнала до тук пеша.

Хана се запъти към алеята.

— Тук има някой и това не е Спенсър. Трябва да я предупредим.

Почти беше стигнала до гаража, когато чу как нещо метално — ключове за кола, може би — пада върху асфалта. Тя замръзна на мястото си и се огледа, но не можеше да види нищо в мъглата. Разнесоха се стъпки, напрегнат шепот, размяна на реплики, които не можа да чуе. Накрая се чу толкова силен гръм, че чак я заболяха зъбите.

Тя се обърна рязко и впери поглед в приятелките си. Те стояха като вцепенени на верандата. Хана се извърна и отново погледна към алеята. Тогава забеляза неясна фигура, която лежеше просната върху една от цветните лехи, и изпищя. Фигурата беше облечена в дебело палто и качулка, която скриваше лицето; единственото нещо, което Хана можеше да види ясно, бе малката, тясна длан.

— Това Спенсър ли е? — изпищя Ариа.

Хана се затича към тялото. По лицето й се стичаха неконтролируеми сълзи. Нямаше ли Спенсър същото палто? Нямаше ли същите заострени ботуши?

Тя се спря изведнъж. Дали не беше убийство? Не бяха ли те следващите?