Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

Барлоцо говореше всичко това с глас, различен от неговия. С по-старчески, по-немощен глас и вероятно по начина, по който баща му е говорил за себе си. Но неговият се връща.

— Това, което Паци извърши, в онези дни беше познато като un delitto d’onore — престъпление на честта. Щом един мъж е бил оскърбен, сложили са му рога, значи е обществено и морално приемливо да защити себе си. Нещо като издънка на дуелите според мен. Държавата мълчаливо отминаваше подобни действия, а майката Църква поклащате глава и я извръщаше. До петдесетте години така беше по цяла Италия и до много по-късно в южните райони, където кодексът на мълчанието още господства. Със сигурност в селото се е знаело за тези събития; знаели са какво е направила Нина и какво — Паци. Разбира се, никой никога не пристъпи границата и не заговори на тази тема с мен. И никой никога няма да го направи. То просто се е случило. Факт от местната история.

Помните ли какво казах на бдението? „Баща ми винаги казваше, че адът е там, където нищо не се готви и никой не чака“. За първи път споменавах за баща ми пред някого след деня на смъртта му. И определено избрах доста странен цитат от него. Но някак ми се изплъзна, нецензуриран. Това беше причината хората да се смълчат онази вечер. Заради всичко това или предимно заради това останах сам. Разбирате ли, страхувах се да обичам жена така изцяло, както Паци обичаше майка ми, но повече ме беше страх, че ще обичам по-малко от това. И двете врати се отваряха в леговището на лъва. Може да кажете, че тогава съм отблъснал Флори. Вярвах, че чувствата, които съм изпитвал към нея, са преходни, като леко замайване, от което скоро ще се събудя. Никога не го нарекох любов. Но вместо чувствата минаваше само времето. Години, през които увековечавах наследството си. Или поне му помагах да остане живо.

Флориана прекара двайсет години със своя втори избор. А аз прекарах моя безкрайно дълго de profundis 20 20 Из дълбочините (лат.). — Псалм 130. — Бел.прев. . Всъщност се отказах от правото си на живот. Оставих живота на Нина и на Паци да нахлуе в моя и да го просмуче с болката им. И сякаш беше не разруха, а спасение, се бях вкопчил за тази болка като в упование, толкова здраво я притисках към гърдите си, че нямаше място да държа нищо друго или никой друг. Под тежестта на по-малък или по-голям късмет, според мен така става с повечето от нас, че всъщност не знаем какво искаме или с кого искаме да го имаме. Нищо не изглежда истинско, докато не изчезне. Докато не се запечата в миналото и не стане недосегаемо. Докато не умре. Независимо дали е човек, или мечта. А после идва просветлението и почваме да скърбим.

Флориана е всички жени, които някога съм обичал или съм искал да обичам; да обичам, ако само знаех как, или щях да обичам, ако само бях успял да ги намеря. И когато помислих, че може би умира, почувствах, че няма да загубя само нея, а всички. Флориана е всички. Въпреки че никога не сме били заедно в нищо повече от най-публичните събития, преди да се разболее, тя винаги беше наблизо. През по-голямата част от живота си сме живели на двеста метра разстояние един от друг. И аз убедих себе си да се настаня толкова близо, да го объркам с някаква форма на интимност. Повтарях си безброй пъти, че толкова близо е достатъчно. Но когато тя се върна от Чита дела Пиеве, единственото, което исках, е да заживея тази любов към Флориана. Най-после щях да се подчиня на тази любов, да й се отдам, да й се доверя, а също на себе си и на Флориана с цялото си сърце. Изглеждаше естествено и правилно аз да съм този, който ще се погрижи за нея. Сигурно и на нея й се е сторило естествено, въпреки че никога не сме го обсъждали. Никога не сме го решавали. Дори не знам дали ще ме остави близо до себе си, след като си възвърне силите. Но мисля, че тази къща ще ни помогне. Сега вече ще обезумея, ако се опитам да живея, без да съм свързан с нея. Нали ви казах, че мотивите ми са изцяло егоистични?

Херцогът има навик да се движи много по-бързо от мен. А аз имам нужда да разбера още неща и го питам:

— Защо не разказа на баща си за войника?

— Бях единайсетгодишен, когато стана всичко това, Шу. А майка ми се отнасяше към присъствието му в нашия дом и в живота ни толкова спокойно, че и аз възприех същото отношение. Никога не ми е казвала да пазя нещо в тайна от баща ми, но някак сигурно е знаела, че няма да обеля и дума. Била е убедена, че знам как това би наранило и него, и нея. Знаела е, че ще предпазя и нея, и баща ми, без да ме моли за това. Просто следвах примера й през тези няколко седмици, докато той беше с нас. Приех го, радвах му се. Чувах как майка ми се смее и това ми харесваше. Заприлича на момиче и аз си помислих, че мога да престана да се правя на мъж. Той се казваше Петер.