Ханде Алтайлъ: Неверни кафяви очи

— Бог да прости греховете му!

Новината бързо се разчу и виковете на двете малки деца, държани насила в дневната, огласиха цялото жилище. Децата пищяха „Татко! Татко!“, Юмюхан шепнеше мили думи на Реджеп, целуваше ръцете му и викаше на децата:

— Баща ви не е умрял, не викайте така — но никой не я чуваше.

Тази сутрин Реджеп се беше събудил, беше хапнал добре на закуска и си беше изпил кафето, известно време беше погледал новини по телевизията и после беше отишъл в спалнята, казвайки:

— Ще полегна малко.

Юмюхан, която отреждаше в кухнята накиснатия от вечерта зрял боб, беше приписала шума, който чу, на непохватността на децата, но когато ги завари седнали кротко пред телевизора, беше хукнала към спалнята. Беше намерила Реджеп на пода, ризата му отпред беше разтворена както се е опитвал да си разкъса потника. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му се беше променило така, сякаш е видял дявола. Опитваше се да каже нещо, но поради болката не успяваше. С едно движение Юмюхан разкъса предницата на потника му, но конвулсиите на Реджеп не престанаха. Бедната жена беше изтичала до вратата с разтреперани крака и беше изкрещяла с всичката си сила към коридорите и етажите на блока:

— Помогнете, съседи, помогнете! За бога, помогнете, мъжът ми умира.

Оттогава бяха минали точно двадесет минути и Реджеп вече не се движеше. Юмюхан го приписваше на това, че мъжът й е по-добре, но всички в стаята знаеха, че е мъртъв Реджеп. Една дебела възрастна жена сложи ръка на рамото на Юмюхан и каза:

— Съжалявам, момичето ми. Съпругът ти е мъртъв. Такава е волята божия, нищо не може да се направи.

Юмюхан вдигна глава, погледна жената и изсъска сърдито през зъбите си:

— Линейката идва.

Точно в този момент някой отвътре извика:

— Направете път, линейката дойде.

Четири медицински лица от Бърза помощ влязоха и няколко минути по-късно изнесоха от жилището едрото безжизнено тяло на Червенокосия Реджеп, който преди беше вдъхвал страх у всички наоколо.

Когато вратата на линейката се затвори, писъците на Юмюхан се изляха от кооперацията и прокънтяха в целия район Чаршамба.

— Реджеееееееп! Мой Реджееееееееп!

Колата й беше многократно издраскана отвсякъде, чистачките и страничните огледала бяха счупени, но тя не беше в състояние да се тревожи за това. Знаеше, че Ърмак и Дениз го бяха направили, но дори да бяха изгорили цялата й кола, нямаше да си отвори устата и да каже и една дума. Затова когато Атъф каза:

— Опустошили са колата ти — тя се задоволи само да повдигне рамене.

Не беше излизала от къщи два дни и използваше нов телефонен номер, изпратен й от компанията. Беше измъкнала от контакта жицата на домашния телефон и не отваряше вратата на нито едно почукване. Щеше да се появи, след като предаде договора, върху който работеше. След това щеше да се изправи лице в лице срещу Дениз и Ърмак, а после щеше да се обади на Фърат да му поиска сметка за това, което беше направил. От секретарката Хюля беше научила, че по време на отсъствието й Дениз е идвала веднъж в офиса, а Фърат — два пъти. Както беше поръчала, горкото момиче бе обяснило, че тя е извън страната, но Нарин беше сигурна, че и двамата нямаше да повярват. На вратата й някой многократно беше чукал и тропал. Нарин можеше да се досети, че Дениз е чакала в засада часове наред пред вратата й. Затова нито отваряше прозорците, които бяха от страната към улицата, нито запалваше лампите вечер. Беше изпразнила някои от нещата си в малкия бокс, който използваше за склад, и там работеше. Нямаше нужда да излиза навън, понеже имаше запас от храна.

Тъкмо се беше събудила и едва сядаше пред компютъра си, когато по телефона се обади Атъф и каза:

— Аз съм, отвори вратата.

— Не ти ли казах да не идваш тук?

— Отвън няма никой, не се притеснявай. Ще остана само две минути.

Нарин завърза домашния си халат и с бързи стъпки отиде до вратата. Докато превърташе ключа, измърмори:

— Сега съжалявам, че ти дадох този номер.

Атъф се усмихна и рече:

— Но го даде — само че Нарин не видя това, защото гледаше стоящия до него Фърат.

— Ти какво правиш тук? Атъф, как можа да го доведеш, да не си откачил? — извика тя.

— Може ли да влезем? — попита спокойно Фърат.

— Не, не може да влезете. Смяташ ли, че е достатъчно да дойдеш тук и да се извиниш, след всичко което направи? Не знам как си убедил този идиот, но мен не можеш да измамиш. Мразя те и Господ ще те накаже!