Ханде Алтайлъ: Неверни кафяви очи

— Ракия, моля — каза Нарин на сервитьора, който закръжи над нея. Полагаше усилие да не поглежда към другия край на масата и погледът й да не се среща с този на Фърат.

— Късно ли си тръгна от работа? — попита Дениз.

— Не, не си тръгнах късно, но се отбих вкъщи, преди да дойда.

Нарин не каза на Дениз, че за да дойде, в продължение на половин час вкъщи бе събирала кураж и беше прибягнала до помощта на чаша водка, за да го докара до успешен край. Всъщност нямаше да може да дойде, ако не беше силата, която й даде мисълта, че ще замине за Анкара. Освен Ърмак, Фърат, Дениз и Нарин, на масата имаше още осем души. Всички бяха приятели на Дениз. Познаваше Ебру и Мемо още от първите дни след запознанството си с Дениз, а останалите бяха дошли и заели място в живота им с годините. Нарин разговаряше с хората близо до нея и същевременно се поздравяваше за решението си да се пресели в Анкара. Точно преди да тръгне от къщи беше хвърлила поглед на обявите за апартаменти в Анкара, за да укрепи силата, която получи благодарение на него. Всеки път, когато забелязваше Ърмак да докосва Фърат, да оправя косата му или да го целува по бузата, се поздравяваше отново и отново и за първи път от седмици насам настроението й се върна щом долови, че Фърат се чувства неловко. Петте й сетива бяха спрели да работят и бяха обърнали всичките си сензори към Фърат — те казваха на Нарин, че той също е потиснат до крайна степен.

— Каза, че и Атъф ще идва. Няма ли да дойде? — попита тя Дениз.

— Ще се присъедини към нас след вечерята. Скъсал е с онази манекенка.

— Така ли?

— Прочетох го във вестниците. Мисля, че харесва тебе.

— Той харесва всички.

Дениз се засмя, защото й беше ясно, че Нарин има право.

— Да, но тебе те харесва повече.

— Съжалявам, въобще не ме интересува! Той е мило момче и е забавен… Ето, всички се шляем заедно, няма нужда от нещо повече.

Когато се нахраниха, всички заедно излязоха от кръчмата и отидоха пеша до малък бар наблизо. Вътре игла да пуснеш, нямаше къде да падне, но всеки свикнал да излизат нощем в Истанбул, знае как да си направи място в претъпкано заведение. С помощта на познати сервитьори успяха да се настанят в най-задънената част на бара. Вратата на бара, в който имаше хора от всякакви прослойки, от момичета с рошави коси и обеци на носовете до хубавици с чанти Прада, от професионалисти в костюми до татуирани рокери — непрестанно се отваряше и затваряше и хора влизаха или излизаха. Въпреки студеното време, отвън имаше толкова хора, колкото и вътре и никой не си стоеше на мястото. Навътре, навън… Ърмак, която стоеше точно срещу Нарин, танцуваше в ритъма на музиката. Напоследък беше започнала да се облича провокативно, изоставяйки консервативния си стил, и се издокарваше в крещящи дрехи с големи цепки. Докато тя се полюляваше и прегръщаше Фърат, Дениз разсъждаваше колко щастлива изглежда и изпита болка. Дали пък Фърат не иска този път да прегърне Нарин вместо Ърмак? Обърна глава и видя Атъф, който влезе през вратата на бара, и му махна. Атъф весело се приближи до тях, поръчаха се нови питиета, светлините светваха и угасваха, чашите се пълнеха, чашите се изпразваха, излизаше се пред вратата за глътка чист въздух, влизаше се, танцуваше се и се поръчваше ново пиене.

Ърмак видя една приятелка и се отдалечи от тях, Фърат сграбчи Нарин за ръката, дръпна я до себе си и прошепна в ухото й:

— Чух, че заминаваш за Анкара.

Нарин се усмихна. Опита се отстрани да изглежда сякаш не е нищо повече от приятелски разговор.

— Да, получих добро предложение. Доколкото виждам, между вас с Ърмак всичко върви добре. Много се зарадвах.

— Не говори глупости — каза Фърат.

— Каза, че ще се разделите и…

— Ако я напусна, как ще те виждам?

Фърат я гледаше така мило, че Нарин имаше желание да го прегърне и да го целува много дълго. Беше наклонил главата си на една страна и я гледаше съвсем като дете.

— Дали ще се разделите или не, за нас резултатът е едни и същ… — каза унило Нарин.

— В такъв случай няма да я оставя и ти ще се побъркаш.

Нарин не можа да разбере дали се шегува, или говори истината.

— Няма ли да се върнеш?

— Няма, защото се пренасям в Анкара.

Видя, че Фърат стана бял като платно и блясъкът в очите му угасна.

— Добре, защо?

— За да се отърва от тебе и Ърмак, разбра ли? Защото вече те ненавиждам.

— Аз много те обичам.

— Ако остана тук или ще се побъркам или ще изгубя Дениз. Тя никога няма да ми прости.

— Не можеш ли да пренебрегнеш това заради мен?