Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Байрън Кейн бе изключително красив мъж със светло кестеняви коси, правилен нос и сребристо-сиви очи, които придаваха на лицето му опасен израз, като на човек, живеещ на ръба. Освен това бе отегчен. Въпреки че Дора ван Нес бе красива и винаги готова за сексуални приключения, той съжали, че я бе поканил на вечеря. Днес не бе в настроение да слуша бърборенето й. Знаеше, че е готова за любовна схватка, но преднамерено се бавеше над брендито си. Винаги взимаше жените според своите условия, а не според техните, а и отлежалото бренди изискваше да се оцени по достойнство.

Бившият собственик на къщата бе създал отлична винена изба, чието съдържание, заедно с дома, бе преминала във владение на Кейн благодарение на неговите железни нерви и чифт попове. Той извади тънка пура от дървената кутия, която икономката бе оставила за него на масата, подряза крайчето й и я запали. След няколко часа го очакваха в един от най-добрите клубове в Ню Йорк, където със сигурност щеше да има игра на покер с високи залози. Но преди това щеше да се наслади на прелестите на Дора.

Когато се облегна назад в стола си, видя погледа й, съсредоточен в белега, който обезобразяваше горната страна на дясната му длан — един от многото, които бе получил по време на войната, неизменно възбуждащи любовницата му.

— Мисля, че не чу и една дума от това, което казах тази вечер, Байрън — кокетно се усмихна Дора и облиза с език устните си.

Кейн знаеше, че жените го считат за красив, но проявяваше слаб интерес към външния си вид и не се гордееше с него. Начинът, по който изглеждаше лицето му не беше негова заслуга. Беше наследство от слабохарактерния му баща и майка, която разтваряше краката си за всеки, който я удостоеше с мимолетно внимание.

Бе на четиринадесет, когато за първи път забеляза погледите, които му хвърляха жените, и се наслаждаваше на вниманието им. Но сега, след дванадесет години, бе имал прекалено много жени и беше преситен от тях.

— Разбира се, че чух. Изтъкна ми стотици причини, поради които трябва да работя за баща ти.

— Той е много влиятелен човек.

— Вече си имам работа.

— Наистина Байрън, това едва ли е работа. Това е социална дейност.

Изгледа я с безразличен поглед.

— Грешиш. Хазартът е начин да изкарвам прехраната си.

— Но…

— Избирай: или отиваме горе, или те изпращам до вас. Не искам да те задържам прекалено дълго.

Тя скочи на мига и съвсем скоро бяха в леглото му. Докато стискаше пълните й, налети гърди в ръцете си, той се чудеше, защо това не му доставя познатото удоволствие.

— Направи така, че да ме заболи — прошепна тя. — Само мъничко.

Кейн бе уморен да наранява, уморен от болката, от която не можеше да избяга, въпреки че войната беше свършила, раните така и не зараснаха. Устата му се изкриви цинично.

— Всичко, което пожелае дамата.

По-късно, когато отново бе сам, облечен за вечеря, той се разхождаше из стаите на дома, спечелен с помощта на чифт попове. Нещо в обстановката му напомняше на жилището, в което се бе родил и израснал.

Беше на десет, когато майка му избяга и го остави с баща, обременен с дългове, в едно мрачно филаделфийско имение, което постепенно се рушеше от небрежност и липсата на пари. Три години по-късно, баща му умря и дамите от благотворителния комитет дойдоха, за да го отведат в сиропиталище. В същата нощ той избяга. Без да има ясна цел, само знаеше посоката. На Запад.

Следващите десет години изкара придвижвайки се от един град в друг, като се захващаше с различни неща: от пастир на говеда премина на работник, полагащ железопътни релси, и търсач на злато, докато не разбра, че може да намери повече скъпоценен метал на масата за карти, отколкото в реките. По онова време Западът бе нова земя, която се нуждаеше от образовани хора, но той не посмя да признае на никой, че може да чете.

Жените се влюбваха в красивия юноша, чиито изваяни черти и студени сиви очи обещаваха хиляди тайни и неизказани удоволствия. Но на нито една не се отдаде да разтопи леда, сковаващ душата му. При него липсваха нежните чувства, които се вкореняват от най-ранно детство и разцъфват в детето, познало любовта. Самият Кейн не знаеше, дали бяха мъртви завинаги или просто бе прекалено студен. Не знаеше и не искаше да разбере.

Когато войната избухна, за пръв път от дванадесет години той пресече Мисисипи в обратна посока и се записа в армията. Но не за да помогне да се запази Съюза, а защото бе човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към упоритите войски на Грант 6 6 Юлисис С. Грант (Ulysses S. Grant) 27 април 1822 — 23 юли 1885, е генерал от армията на Съюза по време на Гражданската война в САЩ и осемнадесети президент на САЩ (4 март 1869 — 4 март 1877) — Б.пр. и заслужи одобрението на генерала при щурмуването на форт Хенри. По времето, когато достигнаха Шайло, той вече бе член на щаба на Грант. Успя на два пъти да избегне смъртта: веднъж в битката при Виксбърг 7 7 Обсадата на Виксбърг — (18 май — 4 юли 1863 г.) е едно от последните военни действия по време на Американската гражданска война. В серия от маневри, генерал Грант и съюзническата армия пресичат Мисисипи и притискат армията на Конфедерацията под ръководството на Генерал Джон С. Пембъртън в отбранителните линии около града-крепост Виксбърг, Мисисипи — Б.пр. , и четири месеца по-късно при Чатануга 8 8 Чатануга — втория по големина град в щата Тенеси — Б.пр. , при атаката на Мисионари Ридж 9 9 Битката при Мисионари Ридж се води на 25 ноември 1863 г., като част от кампанията при Чатануга по време на Американската гражданска война. След победата на Съюза в битката за Lookout Mountain, съюзническата армия под ръководството на генерал Грант напада армията на Конфедерацията в Мисионари Риндж, командвана от генерал Бракстън — Б.пр. , която отвори на войските на Шърман, пътя към морето.