Сюзън Филипс: Кой би повярвал

Кит бе загубила всичко. Баща си, детството си и начина си на живот. Остана само земята. Остана „Райзън Глори“ .

Свита на кълбо върху тънкия дюшек, над конюшнята, собственост на Байрън Кейн, тя знаеше, че това бе всичко, което имаше и щеше да се бори за него. И възнамеряваше да си го върне с цената на всичко. Заспа, представяйки си колко хубав щеше да стане живота, когато „Райзън Глори“ най-накрая станеше нейна.

В конюшнята имаше четири коня: една двойка за екипажа и два за лов. На следващата сутрин, част от напрежението сковаващо Кит се разсея, когато единия кон с дълга елегантна шия завря нос в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящото време. Байрън Кейн бе опасен, но тя имаше предимство. Знаеше, че той е нейния враг.

— Името му е Аполон.

— Какво?

Тя се извъртя и видя млад човек с тъмна шоколадова кожа и големи изразителни очи, да стои от другата страна на ниската врата, която отделяше бокса от централната пътека на конюшнята. Той бе на малко повече от двадесет, висок, строен и с тесни рамене. До краката му търпеливо чакаше черно-бял мелез.

— Името му е Аполон. Любимият кон на майора.

— Не е за вярване — Кит бутна вратата и излезе от конюшнята. Кучето започна веднага да я души под критичния поглед на младия негър.

— Аз съм Магнус Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е хванал да се промъкваш в обора.

— Не съм се промъквал… Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е всичко — тя погледна надолу към мелеза. — Това куче, твое ли е?

— Да. Викам му Мерлин.

— Прилича ми на безполезно псе.

Магнус смръщи възмутено високото си чело.

— Защо обиждаш кучето ми, момче? Ти дори не го познаваш!

— Прекарах цялата вечер в конюшнята. Ако Мерлин беше истинско куче, това със сигурност нямаше да му хареса — обясни Кит, протегна ръка и почеса разсеяно мелеза зад ушите.

— Мерлин не беше тук снощи — осведоми я Магнус. — Той беше с мен.

— О, така ли? Е, аз може би съм предубеден. Янките застреляха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на света. Всеки ден скърбя за него.

Лицето на Магнус се смекчи малко.

— Как се казваш?

Тя замълча за миг, после реши, че ще бъде по-лесно да използва истинското си име. На полицата, зад главата му, Кит забеляза голяма кутия със смазка за кожа и сбруи Фини .

— Кит. Кит Фини.

— Много странно име за момче.

— Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсън 10 10 Кристофър Хюстън „Кит“ Карсън (24 декември 1809 г. — 23 май 1868 г.) е американски изследовател, екскурзовод, трапер, таен агент, собственик на ранчо и войник, който пътувал през югозападната и западната половина на САЩ, известен с преследването на индианци, въпреки че е бил женен за една от тях — Б.пр. , този, който се бил с индианците.

Магнус изглежда прие обясненията й и премина към разясняване на нейните задължения, като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката. Едит Симънс бе пълна жена с оредяваща, почти сива коса и твърдо мнение по всички въпроси. Бе работила като готвачка и икономка при предишния собственик, и се бе съгласила да остане, когато разбра, че Байрън Кейн не е женен и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестеливостта, добрата храна и личната хигиена. Тя и Кит станаха врагове веднага.

— Момчето е прекалено мръсно, за да се храни на една маса с цивилизовани хора.

— Няма да споря с вас — съгласи се Магнус.

Кит бе прекалено гладна, за да възразява, така че отиде в килера и плисна малко вода върху лицето и ръцете си, но отказа да се докосне до сапуна. Той имаше прекрасен аромат, а тя се бе борила, откакто се помнеше, срещу всичко женствено.

Докато поглъщаше обилната закуска, незабележимо изучаваше Магнус. От начина, по който мисис Симънс се обръщаше към него й стана ясно, че той е важна фигура в домакинството, което бе необичайно за черен мъж, при това толкова млад. Някакъв спомен проблесна в съзнанието й, сякаш й напомняше за някого.

Когато приключи с яденето осъзна, че Магнус Оуен много й прилича на Софрония, готвачката в „Райзън Глори“ , единствения човек, когото обичаше. И двамата се държаха така, като че ли знаеха всичко на този свят. Заля я пристъп на носталгия, но тя не й се подаде. Скоро щеше да се прибере у дома, и да върне плантацията отново към живот.

Същия следобед, след като приключи с цялата работа, седна на сянка близо до вратата на обора. Ръката й бе отпусната върху Мерлин, който спеше, заровил нос в бедрото й. При появяването на Магнус, кучето дори не помръдна.