Сара Алън - Вкусът на мечтите

Най-сетне събранието приключи и дамите започнаха да се разотиват. Роули чакаше Анабел, но намръщено се втренчи в Маргарет и я проследи с поглед, докато двете с Джоузи вървяха към кадилака.

Щом се прибраха у дома, Хелена побърза да заключи вратата. Взе палтото и чантата на Маргарет и предупреди майката и дъщерята да не се подхлъзнат върху оранжевите камъчета, които бе наредила край праговете на всички помещения.

Джоузи забърза към стаята си. Маргарет примирено въздъхна и отиде в дневната, за да изчака прислужницата да й занесе чаша с вода и болкоуспокояващото, което вземаше след всяко пренапрежение. Докуца до любимото си кресло и се отпусна на него.

На вратата се позвъни и тя се намръщи. Нямаше настроение да посреща гости. След малко се появи Хелена, само че не носеше нито хапче, нито чаша с вода.

— Кой беше… — подхвана Маргарет, но си глътна езика, като видя зад гърба й Роули Пелам.

— Ако обичате, излезте — каза той на прислужницата. — С госпожа Чирини искаме да поговорим насаме.

Хелена недоверчиво го изгледа, очите й се стрелнаха към оранжевите камъчета на пода. Сигурно си мислеше, че този човек не е толкова лош, щом е могъл да прекрачи прага.

Роули я изчака да излезе и затвори вратата на дневната. Изражението му не вещаеше нищо добро. После заговори на Маргарет за пръв път от четирийсет години:

— Крайно време е да се изясним!

Очите й блеснаха. Роули й беше проговорил! Вече не беше плах и отстъпчив младеж, а мъж с тежест и авторитет. Години наред го бе наблюдавала отдалеч и едновременно харесваше и ненавиждаше промените, настъпили у него. Допадаше й самочувствието му, дразнеше я мисълта, че се е издигнал, макар тя да не е била до него.

— Първо, не съм любовник на Анабел Дрейк, но дори да бях, това не засяга нито теб, нито когото и да било. Второ, нямах представа, че не си ме издала пред мъжа си. През цялото време мислех, че знае с кого си била. Трето, не си криви душата! Четирийсет години не ти казах нито дума, защото ти ме накара да обещая, че никога повече няма да ти проговоря пред други хора.

Маргарет подскочи от изненада:

— Моля?

— Не помниш ли? — недоверчиво попита той. — С теб стояхме на вашата веранда. Исках да отмъстя на мъжа ти, особено след като видях как те е подредил. Но ти настоя да си тръгна, буквално ме прогони. Толкова беше тъжна! Бях готов на всичко, за да те утеша. Накрая ме принуди да обещая, че вече никой няма да ме чуе да ти говоря.

Тя заклати глава като кукла на конци:

— Не може да бъде! Да, бях се нагълтала с успокоителни, но не вярвам, че съм те принудила да дадеш такова обещание. Знам за семейната ви традиция, затова винаги внимавах, когато те молех за нещо.

— Явно не си внимавала достатъчно.

Всеизвестно беше, че мъжете от фамилията Пелам трудно даваха обещания, защото нямаха право да ги нарушат. Не ставаше въпрос само за старомодна почтеност, а бе заложено у тях генетично като сините им очи и червеникавата им коса.

— Разбира се, единственият… — Изведнъж гласът му секна, но устните му продължиха да се движат, сякаш той не беше разбрал, че е изгубил дар слово. Маргарет озадачено го изгледа, питайки се какво е станало с него, после забеляза, че вече не са сами. Хелена беше влязла толкова безшумно, че не я бяха усетили. Устните на Роули престанаха да се мърдат и двамата с Маргарет изчакаха прислужницата да остави на масичката чаша вода и болкоуспокояващото и отново да излезе.

Той отново заговори:

— След онази нощ те видях само веднъж, и то на публично място. Нямаше как да ти кажа колко ми липсваш и колко те желая. Обвиняваш ме, че и след смъртта на Марко не съм пожелал да започнем отново. Но как можех да ти кажа, че не съм престанал да мечтая за теб? Ти ме избягваше като чумав. Бе взела решение и не го наруши нито веднъж.

Маргарет взе чашата и отпи глътка вода. Устните и пръстите й трепереха.

— Помниш ли любимото ни местенце в горичката зад стария летен театър?

Тя притисна длан към сърцето си, след секунда се престори, че само е искала да оправи брошката си.

— Разбира се, че го помня.

— Веднъж, след като се любихме, ти впери в мен прекрасните си сини очи. Прошепнах ти: „Обичам те, Маргарет, ще те обичам вечно.“ А ти попита: „Обещаваш ли?“

— Божичко! — промълви тя. — Как съм могла да го кажа!

Роули я погледна в очите:

— Открай време знаеш, какво искаш и открай време ти се възхищавам заради това. А пък аз бях нерешителен младеж, все не можех да се определя. Колебаех се дали да продължа обучението си, да остана в армията или да се върна у дома. После се запознах с теб. От този ден нататък животът ми бе подчинен само на желанието да те имам, Маргарет. Изборът беше мой и самият факт, че бях проявил решителност, ме изпълваше с удивление и радост. Да, обещах да те обичам и това бе най-лесното обещание, което съм давал.