Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Ако те чуе, ще те намрази още повече. Родила ме е на четирийсет и седем години. Баща ми е бил на шейсет и девет.

Той подсвирна:

— Или си ги изненадала, или дълго време не са могли да имат деца.

— Още не знам отговора.

— И аз — замислено промърмори Адам. — Признавам, че „любезното“ посрещане ме извади от релси. Споменах ли, че тази вечер си много красива? Открай време харесвам този пуловер.

Джоузи се извърна към него:

— Позна ли го?

Адам кимна:

— Беше с него, когато те видях за пръв път.

Дори да беше имала някакви съмнения, те бързо се разсеяха. Пуловерът наистина притежаваше магическа сила.

— Само не ме карай да го свалям.

— Моля?

— Уф, глупаво се получи — побърза да каже тя. — Мисълта ми беше, че отдолу съм по много впита блузка. Доста е вулгарна.

Той я погледна и се усмихна:

— Възбуди любопитството ми.

Джоузи извърна глава:

— Не знам как ми се изплъзна. Беше едно от нещата, които не биваше да казвам.

— Списък ли си изготвила? Между другото, харесвам вулгарни жени.

— Тази вечер и ти изглеждаш прекрасно — подхвърли тя, за да смени темата.

— Стига да искаш, аз ще си сваля пуловера. Не предлагам нищо вулгарно, но имам много интересни белези.

— Да прекратим този разговор, става ли? — Джоузи въздъхна.

Адам се засмя:

— Виж, може да пропусна да ти го кажа по-късно, затова го чуй сега — изкарвам си страхотно.

Началникът на пощата бе поканил гостите си в Клуба на ветераните от войните. Залата беше украсена със серпентини и гирлянди, масите бяха отрупани с печени меса и десерти с глазура. А най-много изобилстваше смехът, който отекваше в просторното помещение.

Адам беше намерил тази работа съвсем случайно. От пристигането му в Балд Слоуп и злополуката бяха изминали само няколко месеца, по препоръка на рехабилитатора той още ходеше на фитнес. Там срещна кварталния пощальон, който му съобщи, че се пенсионира и си търси заместник. Адам си каза, че ходенето пеш ще е полезно за възстановяването му и се яви на изпита. След пробния период го назначиха за постоянно.

Не след дълго научи, че клонът, обслужващ центъра на града, е наричан от пощальоните „Инвалиден рай“. Повечето служители в него бяха запалени скиори, които бяха дошли в Балд Слоуп само заради снежните писти, но поради една или друга причина бяха останали в градчето. Половината от тях бяха пострадали при злополуки на шанцата. Не се оплакваха — напротив, обръщаха всичко на шега и пак се качваха на ските. Знаеха за тежките травми на Адам и сигурно се питаха защо не е напуснал градчето, след като вече не припарваше до пистата. Обаче никой не му зададе този въпрос. Изглежда, усещаха нежеланието му да говори за нещастието си.

Щом двамата с Джоузи влязоха в залата, веднага станаха център на вниманието. Адам го очакваше. Не предполагаше обаче, че след секунди няколко от присъстващите жени ще се втурнат към нея и ще я обсебят. Едната беше Сабрина — пощенска служителка, която се гордееше, че знае всичко за колегите си. Само той се беше оказал костелив орех и още не се беше добрала до тайните му. Джоузи се обърна и го погледна, сякаш питаше: „Нормално ли е? Така ли правят с всички?“ Адам се усмихна и понечи да я последва, в същия момент Сабрина й каза нещо и тя се засмя.

Той спря като ударен от гръм.

Досега не я беше чувал да се смее… не и толкова невъздържано и без капчица притеснение. Смехът й беше звънлив като камбанка, чист като изворна вода.

Адам се облегна на стената и продължи да я наблюдава от разстояние. Изненада се, като видя, че за разлика от него тя общува с колегите му много свободно. Личеше, че се забавлява. Без него.

Вярно, че отдавна не беше излизал с момиче, но нали смисълът да отидеш на среща с някого беше да сте заедно. Тогава защо стърчеше до стената?

Едва когато гостите започнаха да се разотиват, той прекоси залата и се приближи до Джоузи, която седеше заедно със Сабрина и още няколко жени:

— Готова ли си да тръгваме?

Сабрина я сръга с лакът, сякаш тъкмо бяха клюкарствали по негов адрес.

Двамата се сбогуваха с познатите си и излязоха. Небето вече беше обсипано със звезди, напомнящи дупчици от топлийка в черно кадифе.

— Искаш ли да пием кафе? Може и да се поразходим в парка, става ли? — подхвърли Адам.

Тя беше поруменяла от радостна възбуда и още се усмихваше. Изведнъж Адам разбра, че много рядко й се случва да бъде естествена и да общува с хора, които не я познават. Затаи дъх, очаквайки отговора й, очаквайки да му каже, че наистина иска да остане насаме с него.