Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

Били се загърна със стария си халат през глава и се разрида сърцераздирателно.

„Би трябвало да има ескалатор или поне някаква аварийна стълба между двата етажа, заети от офисите на «Скръпълс 2» — си каза Джоузи Спийлбърг, докато чакаше нетърпеливо да дойде някой от четирите асансьора на небостъргача Сенчъри Сити, в който се бе настанила фирмата. — Как мога да ръководя толкова хора, след като всеки ден губя по двайсет и пет минути в пътуване от етаж до етаж?“

Годините, през които бе работила в къщата на госпожа Айкхорн, сега й приличаха на продължително приятно пътуване с увеселителен презокеански кораб в сравнение с лудницата около издаването на каталога. Винаги бе мечтала да се занимава с по-активна работа, открай време беше убедена, че при стопанисването на къщата, въпреки че тя беше огромна, не може да изяви пълноценно всички свои умения. Но като административен директор на „Скръпълс 2“ направо се съсипваше от работа. Разбира се, новото й положение и новата й заплата бяха променили нейния живот. Но независимо от всичко тя се чувствуваше засегната, защото според нея никой не я съжаляваше заради заетостта й.

„Сякаш не ми стига това, че съм нещо като офицер за свръзка между производството на стоката и издателската дейност, а ме товарят и с маркетинга, и е операциите; на всичко отгоре отговарям за бързото довършване на строежа във Вирджиния.“

Всички отдели във фирмата си имаха свои началници, но Джоузи си мислеше, че е шеф на шефовете. Всички свикнаха да й се обаждат по вътрешния телефон и да я питат кой къде се намира в момента.

„Без съмнение такава е цената за това, че съм най-работливият и най-организираният човек в цялата фирма. Аз съм най-важната фигура в «Скръпълс 2» — реши Джоузи Спийлбърг, когато влезе в асансьора, и се усмихна самодоволно. — Най-необходимата… А доскоро си мислех, че няма незаменими хора. Не могат без мен — особено сега, когато уикендът с модното ревю наближава и нервите на всички са изопнати. Кой осигури сложния превоз на триста журналисти, които ще пристигнат почти едновременно утре, в петък следобед, а в понеделник вечерта вече ще си бъдат вкъщи? Кой резервира стаите в хотелите? Кой нае колите и автобусите? Кой съгласува с организаторите на партито и със специалистите по рекламата всички подробности, свързани с провеждането на тържествата. Госпожа Айкхорн беше твърде заета, за да се занимава с това. А Спайдър непрекъснато беше на снимки. Кой осигуряваше връзката между тях двамата? Как щяха да общуват, ако ме нямаше? Чрез спътник ли? Длъжността ми трябва да бъде променена. Административните директори се занимават с канцеларските материали, телефоните, изплащането на заплатите и подменянето на килимите. А аз имам помощнички, които вършат тази работа. Трябва да стана вицепрезидент по въпросите на… здравия разум. Не съм чувала за такава длъжност, но освен мен само шепа незнайни жени заслужават да носят тази титла. Аз ще вляза в историята на фирменото управление — заключи Джоузи. — Ще поговоря за това с госпожа Айкхорн, щом мине уикендът. Сега моментът не е подходящ. Госпожа Айкхорн е доста притеснена, но ще стиска зъби, докато минат тези три дена. Колкото и да мрази славата, колкото и да е стеснителна всъщност (дали госпожа Айкхорн подозира, че съм разгадала тази нейна тайна?), тя съзнава, че повечето журналисти ще дойдат само заради нея. Нейното усамотяване след смъртта на Елис Айкхорн само подсили любопитството на пресата към личността й. И все пак досега никой не разбра, че «Скръпълс 2» е каталог, а не магазин. Успяхме да опазим тайната от пресата. Джоузи Спийлбърг, вицепрезидент по въпросите на здравия разум. Добре звучи! Един ден и мен ще искат да ме интервюират. Е, няма да ме обсаждат чак като госпожа Айкхорн, но все пак…“

„Саша не е проумяла нищичко от всичките ми разкази за това, какво безумие са сватбите — помисли си Джиджи. — Нищичко! Сигурно съществува някакъв инстинкт, който, както при секса, кара хората да изключват разума си. Някои не могат да повярват, че са се омъжили, докато не вдигнат страхотна сватба.“

До сватбата оставаха цели шест седмици. Но Саша и майка й, досадната Татяна Невски, всеки ден си говореха с часове по телефона. Главатарката на клана Татяна явно одобряваше избора на дъщеря си. Тя осъзнаваше, че Саша все пак не може да се омъжи за принц Андрю, въпреки че Даяна успя да пипне Чарлс. Като всеки младоженец Джош стоически изтърпяваше предсватбената треска. Никой не се интересуваше, че той иска всичко да свърши колкото може по-скоро.