Катрин Панколь - Muchachas

Беше загубена.

Отпусна се на покритата с черна кожа скамейка, точно срещу звездното знаме, прокара ръка по кожата, бавно, за да се скрие в нещо добре познато, в материя, която й действаше успокояващо. И после прошепна, защо не ми каза, че съм влюбена в теб?

А той избухна в смях, разтвори обятия и я притисна до гърдите си с думите: „Ортанс Кортес, вие сте единствена на света!“. Когато се вълнуваше, я наричаше с пълното й име и й говореше на „ви“. Тя го изрита по пищяла. После се целунаха.

Това бе станало преди две години, пред творбата на Джаспър Джоунс.

Споменът се запечата в ума й завинаги, защото в онзи ден осъзна, че е налапала въдицата.

Мобилният й, оставен на бялата покривка, започна да вибрира.

— Ортанс?

— Младши! Не спиш ли?

— Тъкмо се готвех да заспивам, когато получих съобщението ти… Наложи се да прибягна до хитрост, тъй като родителите ми още не си бяха легнали, така че се промъкнах в хола.

Именно в хола на Жозиан и Марсел Гробз се намира телефонът, от който може да се говори безплатно с Америка.

— Ти ли беше гласът, който ми говореше преди малко?

— Да, доста време ти трябваше, докато се включиш!

— Ядосана съм. Гари ме изостави в Парка. А когато съм ядосана, недочувам. Още повече че не съм много наясно как става тази работа.

— Сто пъти ти го обяснявах. Визуализирам задната част на горния ти темпорален гирус…

— На кое?

— Става дума за част от мозъка, в която звуците се преобразуват във фонеми. Аз се включвам към тези фонеми, те започват да трептят и…

— Нищо не разбирам!

— На същия принцип работят телефонът, радиото и телевизията. Това са вълни. Ти излъчваш вълни, Ортанс, и аз се включвам към тях.

— Нали знаеш, че не обичам да влизаш в главата ми, без да ме предупредиш.

— Ама аз се представям! Винаги се представям! Не си ме чула, понеже гневът обърква мрежата ти, но ако беше наострила слух…

— Излиза, че ти знаеш всичко?

— Хич да не ти е! По това време вече е на път към къщи, разведрен. Ще седне на пианото и ще изгуби представа за времето. Ще вдигне глава, когато огладнее, и ще тръгне да те търси навсякъде.

— Вече не ми обръща никакво внимание. Все едно съм кранче, бърсалка за прах, солница. Не знам какво да правя. Освен това… имам пристъпи на тревожност. Не мога да дишам, задушавам се, подувам се, задъхвам се. Страхувам се от бездната…

— Напълно в реда на нещата, красавице моя. Нали смяташ да започнеш да работиш самостоятелно, сменяш си кожата. А това не е лесно.

Младши има право.

Само че как се става изгряваща звезда на небосклона на висшата мода?

Липсва й стълба.

Ортанс скучаеше в нюйоркския си кабинет. Беше добре платена, без съмнение, дори много добре платена, но скучаеше. Всички не спираха да й повтарят, че на нейната възраст подобен успех бил не-о-чак-ван.

Което звучеше в ушите й като от-чай-ва-що.

За да я запази като сътрудник, Франк й беше предложил да представя два пъти годишно една колекция „капсула“, както се казва на модния жаргон. С други думи, няколко модела в ограничена бройка, които излизат на пазара в срок от няколко дни до една, максимум две седмици. Четири модела, създадени от нея, бяха показани на модната преса от цял свят. Четири модела, които се разграбиха като топъл хляб. Бяха изкупени без остатък за по-малко от петнайсет дни. Една вечерна рокля, едно палто, един костюм с панталон, един панталон тип корсар с горнище.

— Е, ще продължиш ли производството? Ще наводним ли пазара? — обърна се тя към Франк, ликуваща.

— Не, скъпа моя, това е колекция капсула и както подсказва самото й наименование, става дума за ограничен брой дрехи, които изчезват, докато се огледаш… при условие че са сполучливи. Идеята на модела от този вид колекция е да събуди желанието на клиентките, а не да се продава целогодишно. Жените го зърват, той ги грабва и те си го купуват. Защото знаят, че утре няма да го има. На същия принцип работят и в H & M, можеш да провериш.

И той беше махнал непринудено с ръка, сякаш искаше да каже: всичко е прах, всичко е ефимерно, такава е нашата съдба, амин. Жестът никак не й се понрави.

— Знаеш, че имам талант, а не ми помагаш.

— Ти имаш талант и аз те използвам, без да те ограничавам. Ти правиш това, което искаш, Ортанс. Какво друго ти трябва?

— Да ми помогнеш да създам собствена модна къща. Това е нищо за теб и за твоята корпорация.

— Да приема ролята на твой банкер?

Тя седеше на ръба на бюрото му и го гледаше право в очите.

— Да.