Катрин Панколь - Muchachas

Ортанс се поколебава за момент. Дали да продължи до 86-а улица, да влезе в кафе „Сабарски“ при Гари и да започне да го замеря с чинии и чаши, или да тръгне по Медисън авеню и да позяпа витрините на луксозните магазини?

Едно, две, три… няма какво да му мисли: ще тръгне по „Медисън“ и ще зяпа витрините. Ще гледа какво правят другите, за да не ги имитира. Трябва да твори, да упорства, да не се отказва. Искам моите дрехи да преобразят жената, да я направят нежна, женствена, да поправят недостатъците на силуета, да изваят линията, да изгладят гънките, да удължат краката. Искам да създам дреха, удобна като пижама, изискана като рокля на Ив Сен Лоран. Тогава моите модели ще се разграбват и…

Той ме изостави насред Парка. Ако можех да се обадя на най-добрата си приятелка и да излея яда си… Само че аз нямам приятелка. Имам просто познати. Момичета, с които да ходя на лов за идеи.

„Не е вярно… имаш един приятел“, поправи я гласът, който пращи като стар транзистор. Възможно ли е? По това време? Изключено! Той отдавна спи. Тя рови в чантата за мобилния си, издира си пръстите, най-сетне го докопва, залепва го до ухото си, не чува нищо, натраква „спиш ли?“. Отговорът се появява веднага, „не“ — „ще ми звъннеш ли?“ — „5 минути…“.

Ортанс нахълтва в „Карлайл“, поръчва си едно много дълго кафе. Приглушената светлина на белите абажури й действа успокояващо. Я да взема да си напудря носа, от студа сигурно е заприличал на репичка. Къде ли съм дянала пудриерата, моята магическа кутийка?

По стените са окачени снимки в рамки на джаз музиканти и голям афиш, представляващ прочутата творба на Джаспър Джоунс „Трите знамена“. Под него двамата се бяха одобрили след първата им нюйоркска кавга. Бяха в Музея на модерното изкуство. Не помнеше за какво точно се бяха скарали. А, да… Вървяха по 53-та улица, отиваха към музея. Гари обясняваше как картините му давали идеи за музиката. Картините пеят и танцуват. Особено тези на Матис, фестивал от цветове, които бликат в ума ми, преобразени в ноти. Привеждаше и други примери. Тя слушаше, наклонила глава към него.

Тогава телефонът й звънна и тя спря, за да отговори. След което го изгуби от поглед. Той не търпеше да бъде прекъсван от телефона. Твърдеше, че било невъзпитано, неучтиво, дори грубиянско. Все едно трето лице застава между нас и подема разговор с мен, без да те удостои с поглед. Щеше да се почувстваш обидена и да се разкараш. И аз щях да одобря постъпката ти. Затова се бе отдалечил. Спокойно, без да бърза, има ли смисъл да се бърза, след като сме убедени в правотата си? Без да погледне назад. Без да забави крачка, за да й даде възможност да го настигне. Тя не повярва на очите си. Безпомощно гледаше как високият му силует се смалява, завива вляво и влиза в музея. Той не се нареди на опашка, защото имаше абонаментна карта, така че премина през въртележката с ръце в джобовете. Тя беше казала на Франк Кук, ще ти звънна, но той продължаваше да говори, да говори, без да спира и тя бе прекъснала връзката. Затича се след Гари. Не беше никак лесно с обувки със седемсантиметров ток, с огромна чанта, пълна с рисунки, и с тясна като кюнец пола. Един дебел плешив мъж я бе проследил с поглед. Чакаше да я види как ще си размаже физиономията. Нямаше ли си друго занимание? Странно, колко много хора се надяват, че ще падна. Сигурно не събуждам симпатии. Стройната ми фигура отблъсква жените, защото те нямат такава, и подлудява мъжете.

Тя се затърча, покатерена на кокилите си, остави нещата си на гардероба, нареди се на опашка за билет. И се юрна към ескалаторите, които стигаха до третия етаж.

Там го откри.

В голямата зала на постоянната експозиция. Зърна старото му морскосиньо яке пред картината на Джаспър Джоунс. Хвърли се на гърба му. А той се обърна и изпрати стрелата на арбалета си право в сърцето й. Измери я с леден поглед и й зададе ням въпрос, какво искаш?

Какво му става? — се бе попитала тя. Обикновено аз съм тази, която мята ножовете.

Гари я отмина и се спря пред следващата картина. Друга творба на Джаспър Джоунс — „Мишена“. И точно в този момент положението коренно се промени. Всичко сякаш се бе разпаднало само за три секунди. Първо избухна страхът. Ами ако съм му омръзнала? Пред очите й засвяткаха хиляди звезди, които се въртяха и въртяха, без да спрат. Не можеше да си поеме дъх. Последва ужасно безпокойство, дълбоко като блато. Задушаваше се. Започна да отваря спазматично уста като червена рибка, озовала се на дъска за гладене. Накрая дойде очевидното — беше влюбена. Наистина влюбена. Още по-лошо — обичаше го.