Катрин Панколь - Muchachas

— А какво ще получа в замяна?

— Моят огромен талант. И процент. Ще се наложи обаче да го обсъдим.

— Само това ли?

— Вече направих един жест за теб.

— Не се заблуждавай, Ортанс, в Ню Йорк, Париж, Лондон и къде ли не има стотици като теб. Момчета и момичета с талант и желание за успех. Достатъчно е само да се наведа и да…

— Но аз не съм като другите. Аз съм единствена и неповторима.

— Ти не ми отговори… Какво ще получа в замяна?

— Не желая да ти отговоря.

— В такъв случай… няма какво да искаш.

Той отново бе забил нос в книжата си, показвайки, че слага край на разговора.

— Трябва да се чукам, за да пробия, така ли? — бе попитала тя, прокарвайки ръка по многобройните дрънкащи гривни на дясната си китка.

Въображението й беше изумително дори по отношение на гривните.

— Сега вече ставаш вулгарна…

— Говоря вулгарно, но не мисля така, в това е разликата между мен и теб.

— Все тая. Ти се нуждаеш от мен, не аз от теб!

— Не съм толкова сигурна… Помисли. Всичко, което създавам, се продава като топъл хляб. Видях оборота, Франк, не можеш да ме залъгваш.

Той я погледна стреснато и измънка:

— Имаш оборота, така ли? Кой ти го даде?

— Имам го и мога да се оправям с цифри. Не можеш да ме прецакаш. Вие спечелихте пари благодарение на мен. Аз не получих нищо за моите модели. Нищо! Вие имате нужда от мен, отдавна сте на пазара, започвате да се задъхвате, а аз съм млад талант, преливащ от идеи, и се трудя самоотвержено. И какво получавам? Нищо. Писна ми.

— Аз те доведох в Ню Йорк. Аз те взех на работа. Плащам ти много добри пари.

— Защото имаше сметка и не бяха твоите пари, а парите на дружеството.

— Отнесох се с теб като с кралица. Представих те на целия град, водих те къде ли не. Ти не ми каза едно благодаря!

— А защо трябва да съм ти благодарна? Ню Йорк не е върхът на световната мода. Париж или Лондон са хиляди пъти по-интересни и ти го знаеш много добре. Няма какво да спечеля тук. Освен ако ме оставиш да работя свободно, ако ми протегнеш ръка, ако ме финансираш… В противен случай…

— В противен случай?

— Ще си тръгна. Това не е заплаха. Повече не мога да стоя и да гния тук. Ще ми излязат гъбички между пръстите на краката. Аз струвам повече от това, което ми предлагаш.

Той си играеше с папката, подви единия й край, заглади го и го сряза с нокът. Колебаеше се. Ясно й беше какво мисли. Дали веднага да й посоча вратата, или да изчакам още малко? Готвя две колекции. Момичето е страхотен талант, но е прекалено амбициозна. А дружеството не разполага с толкова пари. Един ден ще се видя принуден да я освободя.

Тя видя поражението си в погледа му.

Не искаше той да я уволни. Можеше да преживее едно поражение, но не и едно унижение.

— Ще ти помогна — добави, — сама ще напусна.

— Ще съжаляваш!

— Напротив, предизвиквам си късмета. Аз живея в настоящето, ще успея и без теб.

— Ще се издъниш! Ще ме молиш да те взема отново. Но когато дойде този момент, не си прави труда да ми изпращаш биографията си!

Бе излязла от кабинета му, тряскайки вратата.

Беше прекалено развълнувана, за да може да мисли.

Кафето е почти изстинало. Тя вдига ръка да си поръча ново. Ще й излезе солено, но не й пука. Най-важното сега е да се погрижи за самочувствието си.

— Не се притеснявай — казва Младши. — Моделите ти са прекрасни, ти имаш дарба, Ортанс, голяма дарба, ще намериш нещо друго.

— Да, но кога? Кога? А да не забравяме и кризата… Колко меценати познаваш, които ще заложат на мен?

— Нямаш право да се съмняваш. Приспивай се вечер с мисълта за първото ти дефиле. Пусни моделите да представят творенията ти, избери подходяща музика, отговаряй на въпросите на журналистите, непрекъснато си прожектирай наум този филм и мечтата ти ще се сбъдне… Ще имаш бляскав успех.

Толкова й се иска да му вярва.

— Вярвай!

— Преди време наистина вярвах…

— Продължавай в този дух, давай! Стегни се! В бутика на „Прада“ на 57-а улица има парти. Отиди. Не се помайвай. Покажи се.

— Нямам покана, пък и виж как съм облечена. Никога няма да ме пуснат да вляза!

— Напротив. Там ще срещнеш нови хора. Една жена.

— Жена ли?

— Тя ще бъде твоята добра фея.

— О, Младши… ако наистина ставаше така! Знаеш, че съм готова да се трудя здраво. Но не желая да се превърна в обикновен стол.

— Ти никога няма да бъдеш стол.

— Нощно време сънувам кошмари и се виждам като стол в огромна концертна зала, един от стотиците столове. Нищо, разбираш ли, абсолютно нищо не ме отличава от другите столове. Внезапно един дебел задник се стоварва отгоре ми и се събуждам с вик!