Катрин Панколь - Muchachas

Твърдят, че Елена Харкова била луда по него. Искала да му завещае прекрасната си богаташка къща. Тя е ексцентрична милиардерка. Всяка година си избира някой млад пианист да го омагьоса. Преди три години си избра Гари Уорд и той продължава да живее в луксозната й къща.

За Гари Уорд се говорят всякакви работи. Много истини и много неистини, но до една прекрасни.

Той се движи по коридорите на училището, без да обръща внимание на зяпналите го момичета, на възбудените шушукания, които наелектризират атмосферата около него. Ходи облечен с неизменното си яке с качулка, изтъркан кадифен панталон, разноцветни ризи от „Брукс Брадърс“, вълнена шапка и ръкавици. Не е много приказлив. Не е от тези, които непрекъснато се усмихват, сякаш за да заявят: „Вижте ме колко съм красив, умен, полюбувайте се на трапчинките ми“. Рядко се усмихва, но усмивката му е красива и искрена. И момичетата от училището се разтапят.

Преди малко, когато се доближи до нея, тя си представи, че има чипо носле, хубави зъби, облечена е с парео, пие сок от кокосов орех и се разхожда по белия пясък сред виолетови и розови рибки. Ушите й заглъхнаха, кръвта се оттегли като мощна вълна, оставяйки плажа и лодките на сухо. Обикновено тя се вижда облечена в парео на белия пясък на плажа само когато допре брадичка до цигулката си.

Момчетата, общо взето, не я забелязват. Когато я настъпят, никога не й се извиняват. Пред нея обсъждат момичетата от училището, разменят информация, от която тя се изприщва, пламнала от смущение. Или говорят за музика и техника, за да се фукат.

Свиренето не е само техника, музиката трябва да звучи в ума и сърцето ти. Но трябва да имаш сърце… Онези момчета имат един и същи модел сърце, най-разпространеният. Моделът без фината настройка.

Като дангалака, който се възползва от това, че се беше обърнала с гръб към него, за да имитира канален плъх. Бе го видяла в отражението на прозореца и без да мигне, заби твърдите си като кокал пръсти в дланта си.

Знае, че прилича на плъх. Няма нужда непрекъснато да й го напомнят. С тази разлика, че плъховете се движат на глутници. А тя е сама. Не принадлежи към нито една група. Когато не е на училище, се затваря вкъщи, часове наред репетира в мазето или работи в кафе „Сабарски“.

Иска й се да може да си смени каросерията, както прави чичо й, автомобилен механик в Маями. Той преобразува старите автомобили в малки пъстри спортни коли, които приличат на близалки, когато напускат гаража.

Днес Гари Уорд я заговори. Гари Уорд сподели нещо с нея. Гари Уорд помнеше името й. Гари Уорд я гледаше с блеснали очи.

Край, нямаше го вече каналния плъх. Отсега нататък тя щеше да бъде Калипсо Прекрасната. Довечера ще си сготви пиле с ананас. Ще се наслади на всяка хапка, ще притвори очи и ще си представи концертите, които някой ден двамата ще дават заедно. Биха могли дори да направят общо турне… Иска й се да задържи щастието. Ако се постараем повече, можем да накараме щастието да продължава дълго. Тя ще разучи Кройцеровата соната и щастието ще се разрасне, ще се раздуе като голям балон, готов да се спука.

Тя старателно събира малките парченца щастие.

Гари Уорд, облакътен на бара на кафе „Сабарски“, е едно огромно щастие. Сърцето й тупа в ушите. Опитва се да не се усмихва, за да не заприлича на идиот. Стиска устни, но уви. Най-трудното нещо на света е да не се усмихваш.

Затова се отпуска и се разсмива.

Иде й да се развика, но без да вдига много шум, да разцелува хотелския прислужник, който й спира такси.

Слиза пред хотел „Карлайл“ и се нарежда на опашката за автобуса. Живее в малка стая в сърцето на Харлем, в най-горната част на града, на 110-а улица и „Медисън“. Преди това тук са живели пуерториканците. Оттогава са останали малки градинки, беседки, покрити със зеленина, шарени колиби с цветни гирлянди, пещери, гипсови градински джуджета. Кварталът напомня на слънчев остров. Стига леко да притворим очи. Наела е една стая за няколко долара при мистър Дж., който е бил приятел на дядо й. Едно време са свирели в един оркестър. Обикаляли навред: Сан Франсиско, Филаделфия, Маями… В замяна тя глади и пазарува в събота сутрин. В стаята й има малък електрически радиатор, от онези старите модели, в които пускаш монети през процепа. Затова винаги трябва да й се намират дребни.

Мистър Дж. казва, че бил братовчед на великия Дюк Елингтън. Когато Дюк починал, той бил на двайсет и пет. Твърди, че в мазето, в което тя репетира, се помещавало старото студио на Дюк, че Фатс Уолър и Сидни Беше също сядали да посвирят там долу. Мистър Дж. е много елегантен. Също като Дюк. Носи обувки от крокодилска кожа, слънчеви очила, златен ланец и филцова шапка с широка периферия. Разхожда се по улицата и чака някой да го покани на чашка. Случва се да се прибере пиян, да си забрави ключовете, понякога да се разкрещи. Никога не я е докосвал с пръст.