Катрин Панколь - Muchachas

Колко е хубав животът, колко е пълен, цялостен! Щастие от ноти, бликащи от небето или по-скоро от сала на Одисей. Бляскаво веселие и ликуващи фанфари! Имам нужда от устни за целуване, от ухо за разказване, от очи за следене на подскачащото камъче по водата. Ортанс! Къде е Ортанс? Какво ли прави? Защо ли я няма? Отдавна трябваше да е пристигнала. Да е влязла в кафето и да е седнала на черния стол. Бясна, но тук и сега. Почти бяха стигнали, когато я заряза в Парка. Сигурно се цупи и си го изкарва на сухите листа, ритайки ги ядно. И аз щях да съм бесен, ако ми се случеше подобно нещо!

Тази мисъл го разсмива. Обляга се назад на стола и се залюлява на задните му крака. Опипва джоба си за телефона, не го намира, вероятно съм го оставил вкъщи. Непрекъснато го забравя. Не обича тази връзка, която го държи прикрепен за света, без изобщо да го желае. What a drag! Колко по-добре си живее без тази досада.

Момичето с име на нимфа чува смеха му.

Изправено зад бара, то учудено се взира в него. Той се покланя и без да става, прави реверанс с изражение на щастлив човек. Тя му се усмихва и усмивката я озарява, изпълва я с нежна грация. Устните й потрепват в израз на топла съпричастност. Механично бърше някаква чаша. Може да го е шпионирала, скрита зад кафемашините. Отгатнала е лудешките му мисли, тайно се е молила заедно с него да открие нотите. Ето как половините, четвъртините, целите, осмините и шестнайсетините са се излели в малкия черен бележник. Ка-лип-со, произнася той бавно и шепнешком. Божествената. Тя се изчервява и свежда глава. Приема комплимента като лавров венец.

Това момиче е пълна загадка, казва си Гари, няма тяло, няма крака, едва докосва земята. Жена без кости, с две криле на гърба. Тя се изправя и отново се взира в него. Пак бърше същата чаша с бавно и нежно движение. Очите й са впити в неговите. До, до, ми, сол, ла, си, до, до диез , припява той отчетливо, отделяйки всяка нота. Тактува с десния си показалец, а тя вдига кърпата и сякаш също тактува, местейки се от крак на крак зад бара. Ре, фа, ла, сол диез , повтаря тя безмълвно. Устните й беззвучно потрепват. Изпълнява мелодията наум. Той я слуша, чува себе си. За него е странно, но същевременно абсолютно нормално да разговарят по този начин. Иска му се да сподели с нея чувствата си, да й поднесе в дар безумното удоволствие, което го изпълва, прелива в него и с което не знае как да се справи. Внезапно се оказва обзет от емоция, която никакви долари не са в състояние да купят и с която никоя жена не може да се съревновава. Той е царят на Олимп и Зевс трябва да кротува.

С един скок се озовава до бара. Облакътява се на ламаринения тезгях, поглежда я и изтърсва, толкова съм щастлив, че открих нотите си, от сутринта ги преследвам, какво говоря, от една седмица поне. Лутах се, само да знаеш… Тя не казва нищо, не го разпитва, само го слуша. Широко отворените й очи попиват всяка негова дума. Има прекрасни очи, той не може да определи точно цвета им, черни със сребристи оттенъци, живак и олово, те сякаш ще се излеят всеки миг, разширяват се и го обгръщат. Потъва в погледа й. Тя го слуша така, сякаш всяка негова дума е наниз от прекрасни ноти. Сякаш той възражда огнения дъх във въздуха, грохота на прибоя, приспивния шепот на езерните водорасли. Слуша го с такова внимание, че у него се поражда желание да се доближи до нея и да долепи чело до нейното.

И после той замлъква.

Тя затваря очи.

Двамата стоят безмълвни.

Сервитьорът оставя сметката на бара. Сигурно е решил, че клиентът ще си тръгне, без да плати. Гари я грабва. Връща се на масата, пъха в джоба моливчето, бележника, оставя две банкноти от десет долара, леко кимва на нимфата Калипсо и излиза от кафе „Сабарски“ с мисълта, че току-що е изживял един идеален миг, толкова идеален, че почти го плаши.

Калипсо оставя чашата. Взема следващата. И абсолютно механично продължава да бърше.

Градските тротоари са сиви, небето е почти бяло. Сградите приличат на ледени кубчета, забити в асфалта. Скоро ще завали сняг. Някоя силна буря ще парализира града. Минувачите ще пискат, уплашени, такситата ще се плъзгат безшумно. Пресният сняг ще издава мекия звук на раздробена вафлена кора, преди да се превърне в откровена каша. Един обикновен месец януари. Денят преваля и вечерта се спуска над Парка. Градът се превръща в черно-бял филм.

Той ми лази по нервите! Ама как само ми лази по нервите! Ортанс чака светофара да се смени и пресича на червено. Вдига очи: 79-а улица и Пето авеню. Ама той за какъв се мисли? За какъв се мисли той? Въпросът се превръща в рефрен и измества образа на Гари, който скача в таксито. Съжалявам, скъпа… Думите се въртят, издавайки странен скърцащ звук, който я влудява. Виж го ти, за какво се мисли тоя?