Катрин Панколь - Muchachas

Хлапето престава да реве и учудено се вторачва в нея.

— Защо плачеш? — пита то, спускайки ушанката върху ушите си.

— Не плача. Изчезвай.

— Ти си лоша! Ти си лоша и си грозна! В косата ти стърчи някаква суха клонка, грозно е.

Тя свива рамене и избърсва лице в ръкава си. Обръща се към Гари, готова за кавга. Той е спрял едно такси и без да я чака, се мята в него.

— Гари! — изкрещява тя и чувства как сълзите й отново напират. Попива ги с ръкавиците и отново извиква: — Гари!

Втурва се към колата. Той затръшва вратата. Смъква прозореца и извиква, докато таксито потегля:

— Съжалявам, скъпа, имам нужда от спокойствие и тишина. Оставям те в компанията на твоите плисета. Ходенето пеша е най-доброто лекарство за обърканите ти мисли.

Ортанс проследява с поглед червените стопове на отдалечаващото се жълто такси. Той я е зарязал насред Парка. Зарязал я е насред Парка, без да му мигне окото. За какъв се мисли? Може би защото е красив, очарователен, безгрижен, смята, че всички девойки ще се юрнат по петите му? Да бе, как ли пък не… Панталонът му е прекалено къс, носи грамадни обувки. И стъпалата му са грамадни. Косата му е прекалено черна. Зъбите му — прекалено бели.

Стои известно време с отпуснати ръце и течащ нос. Поема дълбоко въздух. Вдига яка, за да се предпази от вятъра. Поглежда към малчугана, който продължава да се взира в нея. Изкривява лице в гримаса. Той се обръща бавно и преди да се втурне да догони топката си, й подхвърля:

— Ето на, видя ли, че си грозна! Той те изхвърли като някакъв скапан, гнил банан.

И се затичва след топката.

Следобед е и кафе „Сабарски“ е безлюдно. Богатите и красиви госпожи продължават обеда си, запълват безделието си, обикаляйки по магазините, възрастните господа си подрямват, послушните деца се стараят в училище, а студеният вятър е принудил останалите да си стоят у дома. Гари сяда на една кръгла маса и оставя на мраморния плот бележника и мекото моливче. Сервитьорът в черна жилетка върху дългата бяла престилка му поднася менюто и се отдръпва леко, за да му даде време да си избере.

— Няма нужда — казва Гари нетърпеливо. — Знам какво искам. Чаша топъл, гъст шоколад с бита сметана и една schwarzwälder kirschtorte.

И спокойствие! Спокойствие и тишина, за да ги запълни с ноти. Господи, колко дразнеща може да бъде Ортанс! Той дърпа ли я за косата, когато тя е заета със скиците си? Целува ли я по врата, дори да умира от желание, когато сведената й глава зове за целувки, за ухапвания? Не. Той отстъпва и я съзерцава. Чака я да се обърне, да го забележи, да си спомни за съществуването му. Спомняш ли си как се казвам, пита той усмихнат, седнал на канапето. Аз съм предпочитаният ти любовник. Ортанс се изправя. По пълните й, съвършено очертани устни пробягва замечтана усмивка. Искрящите й очи са с цвят на топъл карамел. Гари, Гари Уорд, звучи познато… Той има желание да хапе устните й, но се въздържа, защото тя все още е обсебена от рисунката. Ще изчака, докато отново стъпи на земята и се предаде. Никога не бива да стои близо до нея. Тя е ненаситна. Внимателна и покорна нощем, непокорна денем. Докъде бях стигнал, когато седнах в таксито? Бях си изгубил нотите и бях бесен. Сега ще се върнат обратно. Прикоткани от пухкавата топлина на покривките, от дървената ламперия по стените, от скърцащия под стъпките под. Призракът на стария доктор Фройд броди сред шарлотите, сред планините бита сметана, пастите, бишкотите, целувките, сладкишите с бяла глазура, дебнейки за някой клиент, когото да привлече на своя диван. Аз не мога да ви бъда клиент, д-р Фройд, аз живея в разбирателство със себе си. Харесвам си се, не се надувам, не унивам, не се сравнявам с никого. Моето щастие е простичко: да съм такъв, какъвто съм. Погребах баща си, който ме беше отписал още от раждането ми, но който ми завеща замък в Шотландия в знак на покаяние. Все още не съм решил какво да правя с него. Баба изпрати бригада от работници, които укрепват стените и покрива. Тя не може да се примири с мисълта, че столетен замък тъне в разруха. Баща ми беше един немарлив самотник. Плюс това и алкохолик. Вярно е, че ускори часа на смъртта си. Трябва ли да се чувствам виновен за това, Зигмунд? Не ми се вярва. Срещнахме се за кратко един следобед. 1Твърде кратко време, за да създадем връзка. По какво детето разпознава баща си? Баща, който никога не е познавало? Колкото до майка ми… Аз израснах с нея. Тя беше единствената ми компания. Моята вярна посока, моят компас. Тя ме отгледа, като непрекъснато ми повтаряше, че съм истинско чудо. Че не било важно, ако не зная колко прави едно плюс едно, или къде се намират Новите Хебриди. Но не дай боже да се осмелях да покажа непочтителност към нея, бум, получавах шут отзад и бях отпращан в стаята ми. Тя ме научи да закрилям жените и да разбивам майонеза с вилица. Един ден се наложи да се разделим. Беше болезнено. Избягах в Ню Йорк, след като я изненадах в леглото с преподавателя ми по пиано. Сега ни свързва нежна обич. Никога не ми е в тежест и ме обича отдалече, понеже живее в Лондон. Хилите се подигравателно? Не ми вярвате? Истина е. Гледайте си работата.