Катрин Панколь - Muchachas

В дъното на залата има бар от тъмно дърво с кафемашини, вдигащо пара мляко, на ламаринения плот са наредени буркани с какао и кафе. Гари разпознава зад бара едно момиче, с което са в един курс. Сигурно работи, за да си плаща следването. Как й беше името? Някакво супернеподходящо име. Име на гръцка нимфа, лепнато на това върлинесто момиче с миша физиономия. Слаба, бледа, нерешителна, с опъната назад рядка черна коса, сплетена в гърчава плитка, големи щръкнали уши, едър нос над остра муцунка, разкриваща млечни зъбки. Име, облечено в древна туника. Атина, Афродита, Персефона? Не, не, беше нещо друго.

Объркващото в това лице бяха очите, огромни, изпъкнали, черни, напомнящи очите на подгонено животно, което стои нащрек. Така си представям някоя стара мома, героиня от роман на Джейн Остин. Тя никога не си намира съпруг и пие чай в стаята си, докато племенниците й бъбрят долу в салона. Но тази тук е прекалено млада, за да я причислим към старите моми. Ако се вгледаме по-отблизо, ще открием на лицето й израз на любезно равнодушие. Сякаш ни казва, не ме гледайте, все едно ме няма. Или, имам други занимания, не настоявайте. Но очевидно не страда от това положение. Да, точно така, решава Гари, едно грозновато момиче, което въпреки това деликатно ви показва вратата. Сигурно носи дълго кафяво палто, закопчано до брадичката, и гумени боти. Сега вече си я спомням…

Един път седмично студентите от Джулиард Скул свирят пред своите колеги. Сред публиката се промъкват агенти, професионални музиканти в търсене на бъдещи таланти. Познават се по това, че говорят на висок глас и вдигат шум. Въпросната вечер тя изпълняваше първа част на концерта за пиано и цигулка от Чайковски. Публиката слушаше, затаила дъх. Нямаше шум от столове, покашляния, всички до един следяха омаяни песента на лъка, протегнали вратове към гръцката нимфа с лице на мишле. Неочаквано, в мига, в който лъкът прекъсна полета си и закова очарованата публика на върха на музикалната фраза, извисена в очакване да я отнесе следващата вълна, Гари се взря в девойката и откри, че тя бе красива, интригуваща, вълнуваща. Лицето й сияеше, сякаш изпъстрено с парченца яспис в розово, златисто, кобалтовосиньо, яркожълто. Ореол от играещи светлини. Израз на дълбока наслада осветяваше лицето й. С брадичка върху цигулката, тя беше заменила кожата на грозницата с грациозната поза на икона, с порозовели страни, трепкащи ноздри, почти болезнено издължени черни вежди, а ъглите на устните й конвулсивно помръдваха, сякаш обладани от необуздано удоволствие. Тя свиреше и те я слушаха, онемели. Превръщаше ги в безсилни, безсловесни джуджета, сгърчени на столовете.

Той се беше развълнувал. Бе потиснал желанието си да стане и да отиде да я целуне по устата. Да вкуси малко от цвета й. Да я обича и да я закриля. Защото знаеше, че когато фразата замре, когато в залата настъпи тишина, тя ще се върне към ежедневния си грозен вид. Обезглавена статуя. Искаше му се да може да я задържи високо във въздуха, да запази ефимерната й красота. Да се превърне в магьосник и да продължи възвишената песен на цигулката.

Онази вечер гръцката нимфа направи фурор. Аплодираха я, станали на крака. По-добре е да я слушаш със затворени очи, изхили се един студент, седнал зад Гари, когато цигулката притихна и тя се поклони, разтреперана, леко прегърбена. По врата и деколтето й бяха избили червени петна. Той се бе обърнал и го бе застрелял с поглед. Нещастен некадърник! Жалко, че вече нямаше дуели, защото щеше да го предизвика незабавно! Някакъв рус младеж с кукленско лице и ококорени очи, който говореше, потупвайки се по джобовете. Истинска реклама за хуманизирано мляко. Какво правеше дръвник като него в тази зала? Той не я заслужаваше. Калипсо! Името й беше Калипсо. Любимата на Одисей. Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга/светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом/там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане 2. Дъщерята на Атлас, която държи Одисей на острова си в продължение на седем години и накрая със съжаление го освобождава и дори му помага да построи сала, с който да отплава. Сал — сол. До, до, ми, сол, ла, си, до, до диез. Да, точно така! Гари грабва молива и подрежда нотите на петолинието. Моливът препуска бясно, нотите звучат в ума му, той ги хваща, подрежда ги, половини, цели, четвъртини, осмини, шестнайсетини. Щастлив, заслепен, избавен. Вече не стъпва по земята. Лети, стиснал в ръце огромен сак с ноти, които разхвърля по петолинията. Ръката му не се движи достатъчно бързо. Листовете на бележника се отгръщат бавно-бавно. Най-накрая успява да хване мелодията, която го бе обсебила. Тя скача, побягва, полита, той се втурва след нея, настига я и се хвърля отгоре й. Тя се бори, иска да избяга, той я сграбчва за раменете и здраво я приклещва. Останал без дъх, изпуска молива, изтощен. Обзема го желание да стане, да разцелува сервитьора с черната жилетка, който му носи горещия шоколад и парчето шоколадова торта, обилно покрито със сметана и украсено с черешка. Нахвърля се на тортата, на шоколада със сметаната, налапва едното, жадно потапя устни в другото. С три бодвания на виличката омита чинията, изпразва чашата и усмивката му се допълва от чифт бели мустачки.