Кристина Додд - Съблазън

Неса вдигна очи към Макнот.

Беше блед като хартия, държеше се от лявата страна, а през пръстите му се процеждаше кръв.

Ченгетата продължаваха да викат.

Тя извика достатъчно силно, за да й обърнат внимание.

Без да се бави и секунда, Джорджия дотича при тях.

— Ела тук, човече! — Тя се опита да издърпа Неса, за да направи път на парамедиците.

Макнот не пускаше ръката на Неса.

— Не е добре. Не е добре! — Един от парамедиците разтвори ризата на Макнот. — Коя кръвна група сте, сър? Знаете ли кръвната си група?

— О, не. — Макнот дръпна Неса още по-силно към себе си. — Слушай, може да нямам друг шанс.

— Вярвам ти. Каквито и причини да си имал да се държиш като негодник, са били достатъчни. — Не сега, Неса. — Съжалявам, че го казах така. Ти си ранен. — Може би умира.

Той направи опит да се засмее.

— Но все пак негодник, а?

Тя искаше да каже „не“, той не беше негодник.

Но не можа. Не и сега, когато може би умираше.

— Ще се оправи ли? — обърна се тя към един от медиците.

Мъжът освети с фенерче раната.

— Той…

Макнот го хвана за китката и парамедикът го погледна.

Двамата проведоха безгласен разговор.

— Искам да кажа, че ще живее. Почти съм сигурен.

О, Господи. Значи е по-лошо , отколкото си мислеше.

— Макнот. Слушай. Ти ми спаси живота и аз съм ти благодарна.

— Върви по дяволите с твоята благодарност. Не ми трябва благодарността ти. — Когато медикът започна да почиства раната и да го превързва, Макнот изпъшка от болка.

Неса се възползва от мълчанието му.

— Много лошо. Сам си го изпроси. Ти ме спаси и съм ти признателна. Но не е само това. Бясна съм, обидена съм и… — Тя затвори очи, опитвайки се да накара думите да излязат от устата й.

Когато отвори клепачи, видя двамата парамедици, Джорджия и Макнот да я гледат втренчено.

— Хора, бихте ли ни оставили за минутка насаме? — помоли Макнот.

— Не ме оставяйте с него. Трябва да го отведете в болницата — извика тя уплашено.

Те не й обърнаха внимание и се подчиниха на Макнот.

Той взе ръката й.

— Лелите ти казаха, че трябва да ти кажа как съм получил тези белези по лицето си.

— На мен ми казаха, че трябва да те попитам.

— Роден съм…

Тя го възпря, като притисна длан към устата му.

Джеремая внимателно я отстрани.

— Бях незаконно дете. Внук на докер. Чувам, че не е кой знае какво за повечето хора, ако някой има незаконородено дете, но в семейството на майка ми не мислеха така. — Той примига и се размърда. — Както и сред познатите им. Баба ми и дядо ми се срамуваха. Ненавиждаха мисълта, че съществувам. Не помагаха на майка ми. През цялото време, докато бях малък, бяхме оставени сами на себе си. Но мама не се предаваше. Докато… — Той затвори очи и по бузата му се търкулнаха няколко сълзи. — Никога няма да забравя как ме остави и избяга.

Тя не издържаше да го гледа така — наранен и страдащ.

— А сега, Макнот, ме чуй.

Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Първо ти ме чуй. Аз съм син на чудовища, и двамата искаха да оставят сина си на божията милост. А ти си наследница на стара фамилия с история и достойно минало. Знам, че не заслужавам дори да лъскам обувките ти, но не съм като родителите си. Работя много, не бягам, когато нещата се закучат и независимо дали имам право, или не, те обичам.

Беше го казвал и преди, но тогава тя не смяташе, че той знае какво означава това. А сега… сега беше убедена.

Пък и беше произнесъл прекалено дълга реч за човек, който може би умира. Изведнъж й станаха ясни погледите, които Макнот и парамедикът бяха разменили мълчаливо.

Неса се наведе и заговори в ухото му:

— Ще направиш всичко, за да спечелиш, нали?

— Да — каза той немощно, може би защото наистина се чувстваше изнемощял, а може би защото му беше задала неудобен въпрос. Като извади една позната кутийка за пръстени от джоба си, той й я подаде. — Ето. Можеш да смениш този шибан, грозен пръстен с друг, който ти харесва, но сега…

Когато тя не го взе веднага, той се закашля слабо.

Щом беше в състояние да измисли такъв план, значи щеше да живее. Но той наистина бе прострелян, определено бе в шок и се нуждаеше от лекарско внимание. Затова тя махна с ръка на парамедиците и прошепна бързо в ухото на Джеремая:

— Ръсел ми каза. Майка ти не е избягала. Единствената причина да не те убият, е била, защото е изтичала да доведе полицията. Макнот, майка ти ти е спасила живота.

Неса гледаше как медиците настаняват Макнот и системите и мониторите в болничното легло в кабинета на Дома Дал.