Кристина Додд - Съблазън

— Какво става, по дяволите? — Макнот гледаше невярващо.

— Тя се криеше в офиса си — каза Неса.

— Оставила те е сама с него? — Гласът на Макнот се издигна.

Гласът на Стефани се извиси остро:

— Може би трябваше да се оставя да убие и мен, така ли?

Ръмжейки като ядосан дог, Макнот скочи.

Неса го дръпна.

— Стефани е права. Ако аз бях в нейния офис, а тя беше на моето място тук, ти щеше да искаш да си остана в офиса.

— Но не си била там.

— Не. Но ти би го искал. — В този миг Неса видя Джорджия нещо да жестикулира отвън.

— Полицията иска да влезе.

— Стефани, отвори вратата — нареди Макнот.

— Ключовете ми. — В паниката Стефани започна да се потупва отстрани. — Не знам къде са.

— Ето. Вземи моите. — Неса й ги хвърли.

Треперещите ръце на Стефани ги изпуснаха.

Макнот произнесе с глухо ръмжене:

— Тази жена не става за нищо. А той… — Погледът му се отклони към Райън.

— Позна ли го? — попита Неса.

— Не. А трябва ли?

— Казва се Райън Райт и е израснал в същия град, в който и ти.

— Райън Райт. Не познавам никого с това име. — Макнот отиде до проснатото тяло и обърна лицето на мъжа към светлината.

— Учил е в твоето училище. Баща му е работил във фирмата на баща ти и когато баща ти…

Да, наистина.

— Това е Ръсел Уимпър. С брада!

— Ръсел Уимпър 4 !

Стефани се доближи с ключове в ръка, но те тракаха.

— Всъщност Ръсел Уимпъл, но той винаги беше в синини и с гипс на ръката, затова му викахме Ръсел Уимпър. — Макнот говореше с увереността на човек, който е загърбил онези дни и онова място. — Баща му непрекъснато беше пиян и го пребиваше от бой, а Уимпър подсмърчаше и се въртеше около училище, защото го беше срам. Бедното момче. Не се бях сещал за него от години.

— Той е обсебен от теб — каза Неса. — Обвинява те за всичко. Когато си бил тринайсетгодишен и те са те били…

Макнот внезапно застана нащрек и я погледна в очите.

— Разказал ти го е, нали?

— Похвали се. Направили са го баща му и неговите приятели. А Ръсел е бил този, който те е подмамил.

Инстинктивно Мак вдигна ръка към челото си. Взря се в Ръсел, после поклати глава.

— Може и да е. Не си спомням онзи проклет ден. Помня само едно нещо със сигурност.

— Спри! — извика Стефани на Джорджия, която се опитваше да вкара ключа в ключалката. — Сега ще отворя!

— Какво си спомняш? — попита Неса.

— Спомням си как майка ми ме оставя и бяга.

Неса го погледна изненадано.

— Бяга? Тя не те е оставила. Тя…

— Пази се! — Макнот се наведе. Сграбчи я толкова бързо, че едва не я измъкна от обувките й.

Изстрели разкъсаха въздуха.

Стъклото на входната врата се взриви.

Стефани започна да пищи.

Макнот и Неса се претърколиха и се свряха под гишето.

Чуха се трясъци от разбито стъкло. Още викове.

— Полиция!

Мак избута Неса да не се вижда.

Тя го придърпа към себе си.

— Всичко е наред! — Гласът на Джорджия прогърмя. — Хванах го.

— Хванала го? К-какво стана? — заекна Неса.

— Беше тъпо, това стана. — Мак се излегна по гръб на студения мрамор. — Мислех, че Уимпър е в безсъзнание и не го проверих за оръжие. Когато ти ме погледна, той извади един пистолет от колана си и го насочи към теб.

— Той ми каза, че няма да се върне в затвора. — Сега, когато опасността беше преминала, зъбите й затракаха.

Макнот я сграбчи, сякаш да я стопли — или да я задържи на едно място.

— Слушай, Неса, трябва да ме оставиш да ти обясня защо дойдох в Ню Орлиънс.

Той й беше спасил живота. На два пъти. Тя не искаше да мисли повече за това, че я е излъгал.

— Не мислиш ли, че трябва да говорим първо с полицията?

— Не. — Ръцете му я стиснаха още по-здраво. — Трябва да ти кажа сега .

Тогава си спомни какво й бяха казали лелите й: „Изслушай го“. Но сега не беше моментът.

— Ако е за това колко много мразиш крадците, защото баща ти е откраднал всичките пари и те е изоставил, приемам го. Дори не те обвинявам. И аз на твое място щях да съм бясна. И да направя това, което ти направи.

— Не, не е само това. — Гласът му прозвуча по-слабо.

— Виж. — Неса забоде лакът в реброто му и се дръпна. — Джорджия крещи, Стефани е в истерия, приятелите ми имат нужда от мен. Ти си собственикът на банката — сигурно трябва да говориш с ченгетата и с пресата…

— Не, искам да говоря само с теб.

Студеният въздух я накара да усети едно влажно петно върху корема си.

— Някой трябва да каже нещо, защото… — Тя погледна надолу.

Върху блузата й се виждаше кърваво петно.