Кристина Додд - Съблазън

— На колко години е бил тогава?

— На тринайсет. Едър за възрастта си.

— Колко души беше събрал баща ти?

— Седмина.

— Значи седмина възрастни мъже са били тринайсетгодишно момче? — Тя вложи голяма доза сарказъм. — Виж ти. Баща ти е бил герой!

— Беше! Това искаха всички в града. И той щеше да се размине само с това, но майка му ни последва, видя какво се случва, изприпка и доведе ченгетата. — Райън показа кафявите си зъби. — Арестуваха баща ми и заради Джеремая и проклетата му майка баща ми умря в затвора.

Бащата на Райън го беше малтретирал като дете, беше пребил едно тринайсетгодишно момче, а Райън се гневеше заради смъртта на същия този баща. Обвиняваше за това Макнот. Тя не разбираше. Никога нямаше да разбере.

Като подбираше думите си внимателно, тя подхвърли:

— Ако търсиш отмъщение, това изглежда рискован план. Макнот ще остави това на професионалистите.

— Не, няма.

— Той няма да преговаря с човек, взел заложник.

— Обича те.

— Всъщност, не. Никой, който обича, не би се държал към мен по такъв начин.

— Тъпа си като всички жени. Държи се така, защото те иска. — Лицето на Райън изразяваше мрачна убеденост. — Наблюдавал съм ви. Видях го как те гледа. Той те обожава и е от онези мъже, които ще направят всичко, за да защитят своята жена.

— Виж ти. — Виж ти. — Ти сериозно ли мислиш, че ме обожава?

— Защо според теб направих повторен опит да те нападна? Защото ако онзи си помисли, че те изгубва, ще откачи. — Райън обърса потното си чело с опакото на ръката си. — Ще дойде за теб.

— Но това няма никакъв смисъл. — Тя се завъртя в кръг. Залюля се напред-назад в стола си. — Какво ще направиш, ако Макнот се появи? Ще го накараш да влезе в трезора, да поръча хеликоптер, който да ни вземе от покрива. Това не ти е Джеймс Бонд.

— Баща ми все повтаряше, че не мога да направя нищо като хората. Наричаше ме педераст. Казваше, че съм бил глупав. Но аз ще му покажа. Ще направя онова, което баща ми не можа да направи. — Райън вдигна пистолета в една ръка и с другата погали цевта. — Ще убия Джеремая Макнот.

Вътре часовникът тиктакаше на стената.

Отвън Неса чу вой на сирени и викове.

Погледна към Райън.

— Каниш се да го убиеш? Това не е същото като да застреляш кокошката, която снася златни яйца. Как смяташ да избягаш?

— Няма да бягам. Не мога да живея в блатата. Не мога да избягам от града. Няма да се върна в затвора. А и кракът ми… простреляха го миналата седмица. Оттогава сълзи и вони. Ще го отрежат, сигурен съм. — Лицето на Райън стана мрачно. — Така че той ще умре. Аз също ще умра. А ти…

Неса улови с крайчеца на окото си движение във вътрешността на трезора.

Разкъсвайки последната хартия от ролката, тя хвърли монетите на мраморния под.

Те издрънчаха, пръскайки се във всички посоки. Звукът отекна странно в празната банка.

Слисан, Райън скочи на крака и се завъртя с насочен пистолет.

С всичка сила Неса се оттласна с крака към пункта за работа с клиенти. Приклекна — и с ъгълчето на окото си видя Макнот. Той коленичи на прага на трезора. След това насочи черното око на полицейския револвер право към Райън. Пистолетът подскочи в ръцете на Макнот.

Когато Неса се плъзна по пода и се сви зад тежката мраморна плоча, чу изтрещяването на един-единствен изстрел, вика на Райън, последван от тежко тупване.

Вика на Райън . Той беше извикал… нали така? Ако Макнот беше застрелян, тя не би могла да го чуе.

До слуха й достигнаха решителни стъпки.

Погледна иззад гишето и го видя. Мак Макнот.

Зелени очи. Тъмна коса, падаща върху челото. Тяло на боксьор. Белези върху челото. Белези, които разказваха история, която Неса можеше да разбере.

На пода Райън лежеше в безсъзнание, кървеше от рана в ключицата.

Макнот се наведе над него, взе полуавтоматичния му пистолет и се изправи.

Неса се надигна, залитайки.

Макнот я погледна, лицето му изразяваше облекчение и радост.

Райън беше прав. Макнот наистина я обичаше.

— Йонеса? — Гласът му потрепери.

Никога не бе чувала по-сладък звук.

Изтича в ръцете му.

Той я притисна, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Помислих си, че ще те загубя. Че ще изляза от банката, без да съм ти казал…

— Свърши ли всичко? — попита един висок, задъхан глас от ъгъла.

Макнот подскочи, освободи се и насочи пистолета.

— Кой е там?

— Не ме застрелвай. Не ме застрелвай! — С вдигнати нагоре ръце Стефани пристъпи от коридора.