Эбби Клементс - Открадни си целувка

Зак и Мили гледаха телевизия и на първия етаж на къщата се беше възцарило относително спокойствие. Рейчъл повика тихичко Беа да отиде при нея в кухнята.

— Имаш ли време за чай и клюки? — попита тя.

— Винаги.

— Извинявай, че те изоставих така — каза Рейчъл и включи котлона с чайника. — Дано да не се сърдиш. Ти си толкова добра в тези игри, а мен изобщо не ме бива на „Монополи“.

— Беше ми приятно. Май вече не оставям Зак да ме бие. Откакто навърши шест, той чисто и просто е по-добър от баба си в тази игра.

Рейчъл се засмя и извади млякото от хладилника. Беа се запъти да извади чаши.

— Ти седни — настоя Рейчъл, — днес свърши достатъчно работа.

Беа отиде до кухненската маса и придърпа един стол. Когато понечи да седне, тя загуби равновесие и за част от секундата, сякаш в забавен кадър, падна на пода. Рейчъл се втурна да помогне на свекърва си и съзря сянка на объркване и смущение по лицето й.

— Добре ли си? — попита тихо тя. Беа беше пребледняла.

— Добре съм, благодаря — отвърна тя. — Добре че децата не видяха това. За момент ми се зави свят. Ти не се тревожи — каза тя.

Докато й помагаше да се изправи на крака, Рейчъл забеляза, че ръцете й трепереха леко. Беа се подпря на масата и седна на стола.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита Рейчъл.

— Абсолютно. Хайде, нали каза, че ще клюкарстваме? Дай да не си разваляме удоволствието, Рейчъл.

Сряда, 22 ноември

Докато вървеше към викторианската жилищна кооперация в Брикстън, огряна от немощното зимно слънце, Лори отново видя онова момиче. Натискаше звънеца, наведена към домофона, светлорусата коса закриваше лицето й, изпод светлите кичури се виждаха само тъмните й очи.

— Джей, аз съм — изрече дрезгаво гостенката. Лори почувства остро пробождане в сърцето, когато чу името му. Блондинката е двайсетинагодишна, предположи тя, най-много на двайсет и пет. Нощта беше мразовита, но момичето беше облечено в минипола, черен чорапогащник, кафяви кожени ботуши с връзки и дънково яке. На практика беше почти гола.

Ами този тон, помисли си Лори, вадейки ключовете от чантата си, нанизани на ключодържател от „Тифани“. Какво означава той? Интимност?

Тя избра ключа за входната врата. Двамата с Джей бяха скъсали. Не беше нейна работа кой влизаше в жилищната сграда — и без това от понеделник имаше по-важни неща за мислене. Лори задържа входната врата, за да пропусне момичето да влезе. Прекоси шахматните плочки във фоайето и се заизкачва по витите стълби, проследявайки с ръка дървените перила на парапета от ковано желязо, избързвайки пред момичето, което остана да си слага гланц на устните пред огледалото в коридора.

Лори продължи да се качва по стълбите, като подмина вратата на Джей, мятайки бърз поглед. Това можех да съм аз, помисли си, като си представи как Джей придърпва момичето в прегръдките си и го целува. Но тя беше съсипала тази връзка. Както и всичко останало.

Лори продължи нагоре към третия етаж, нейния етаж. Апартаментът на последния етаж, обичаше да се шегува тя пред приятели — всъщност не беше някой бляскав пентхаус, в крайна сметка се намираше в Брикстън, но действително от нейното жилище се откриваше фантастична гледка — в ясни дни слънчевата светлина огряваше хола през еркерните прозорци и човек виждаше морето от сгради чак до центъра на града, над кулите Гъркин и Шард и към „Сейнт Пол“. Освен това имаше просторна тераса, за която през летните месеци й завиждаха всички съседи. Първоначално Лори гледаше на апартамента като на първа стъпка по имотната стълбица по пътя й към пожелани пощенски кодове — например квартали като Примроуз Хил или Мейда Вейл, когато кариерата й я изстреляше на върха, но само след два месеца в Брикстън и след като се запозна със съседите си, Лори се предаде. Кварталът и самата кооперация я оплетоха в очарованието си и сега мястото беше дом — цветен, хаотичен и изпълнен с живот. Нямаше друго място, където Лори би искала да живее.

Но тази вечер тя не се прибра направо у дома. Спря пред съседния апартамент и повдигна капачето на пощенската кутия.

— Ехо — провикна се тя през процепа. — Шивон, там ли си?

Последваха стъпки и минута по-късно на вратата се появи съседката Шивон, в карирана пижама, с коса, увита в хавлиен тюрбан, и блестящи зелени очи на красивото си, осеяно с лунички лице. В краката й се умилкваше сив котарак и мъркаше. Мистър Рипли — целият на сиви ивици и с бели лапички — официално беше котаракът на Джей. Той го хранеше, но Мистър Рипли обикаляше на воля всички пространства и помещения в блока, като се промъкваше през отворените или леко открехнати врати и прозорци, превръщайки всеки апартамент в свой дом.