Эбби Клементс - Открадни си целувка

Ейдън се бореше с тиксото.

— Това нещо ме напада — отбеляза той. Докато поемаше с благодарност чашата от Рейчъл, тя го освободи от хватката на лепкавата лента.

— Вече си свободен — каза тя.

— Закъде съм без теб? — пошегува се Ейдън.

Двамата се чукнаха с чашите пенливо вино и той притегли Рейчъл, за да я целуне.

— Освен че си смела и сръчна, тази вечер си и много красива.

Рейчъл прие комплимента и поне този път му повярва. Беше облякла любимата си черна рокля с пайети и си беше сложила висящите сребърни обици. Когато се огледа в огледалото, откри, че стресът беше напуснал лицето й. Бръчките между веждите й бяха изчезнали и страните й бяха възвърнали свежия си цвят. Не й беше нужно нищо повече от едно мацване с червено червило, за да изглежда блестящо тази вечер.

— Най-после можем да се отпуснем, нали? — промълви Ейдън.

— Да, мисля, че е така — съгласи се Рейчъл. — Но след като опаковаме тези подаръци. — Тя постави кутията с новата преса за коса за Мили и се зае да я увива в сребриста хартия.

— Не, говоря сериозно. Сигурни ли сме, че онзи тип е изчезнал? — попита Ейдън. — Онзи негодник, който е досаждал на Мили?

— О, боже, да — отговори Рейчъл. — Допускаш ли нещо друго, след като Даяна се е заела да прогони някого от селото? Всъщност той е офейкал почти веднага щом Лори си е тръгнала. Очевидно дори не е тукашен. Обикалял от град на град, от благотворителната организация го наели за шофьор, само толкова — но той успял да внуши на всички, че е техен постоянен служител. Изглежда, че е успял да заблуди доста хора наоколо.

— Не е за вярване — процеди Ейдън. — Ама че гаден мръсник. Ако ми се мерне пред очите… — Той поклати глава. — Хм, най-добре да не ми се мотае в краката, наистина.

— Да, знам. Но все пак се надявам, че от цялата тази неприятност излезе нещо добро. Сега Мили споделя с нас, казва ни истината. Струва ми се, че отношенията ни се нормализираха. Отново разговаряме както преди. Или поне вървим в правилната посока.

— Ти имаш право — съгласи се Ейдън. — Колкото и да ми се иска да строша кокалите на този Патрик, вероятно фронталният сблъсък с нашата дива Даяна е най-страшното наказание.

Рейчъл се засмя.

— Слушай, Ейдън — заговори тя, като отпи глътка вино. — Като заговорихме за Даяна…

— Ммм-хмм — изсумтя разсеяно Ейдън, докато се опитваше да прегризе със зъби тиксото.

— Не така — прекъсна го Рейчъл, като посегна с ножицата. — Има нещо, за което искам да поговорим.

— Хайде, казвай — подкани я Ейдън.

— Преди да отидем в Лондон, Даяна ми отправи едно предложение. Там имах време и пространство да го обмисля. Тя иска да се включа в нейната фирма за вътрешно обзавеждане. Ти знаеш какви проекти движи тя — сега планира да започне да декорира детски стаи. Харесва й как обзаведох стаите на Зак и Мили и честно казано, на мен ми беше много приятно. Тя каза, че двете заедно можем да изградим концепцията. Освен това ще ми плати обучението.

Рейчъл почувства притеснение. Не заради онова, което щеше да каже Ейдън, а защото след като го изрече на глас, предложението се превърна в реална възможност — а до този момент беше само мечта.

— Зная, че досега не съм правила нищо такова. Но осъзнах, че съм готова за ново предизвикателство.

— И искаш да работиш? — попита Ейдън. — Защото ако е така, трябва да следваш мечтата си. Винаги съм казвал, че ти си самороден талант.

По лицето на Рейчъл пропълзя усмивка.

— Но няма да го направиш, защото се притесняваш за нашето материално положение, нали, Рейч? Наистина се надявам, че бизнесът ми ще живне следващата година.

— Не е това, миличък — побърза да го увери Рейчъл. — Макар че и аз искам да бъда полезна, разбира се. Но го правя по друга причина — сега, когато децата пораснаха, аз искам да направя нещо за себе си.

— Добре, тогава трябва да го направиш, Рейч — каза Ейдън. — Знам, че ще ни накараш да се гордеем с теб.

Събота, 23 декември

Лори превъртя ключа във входната врата и влезе във фоайето на жилищната кооперация. Все още беше малко изморена след нощта на караокето и се приготви за изкачването по стълбите с тежкия куфар в ръка.

— Здравей — прозвуча познат глас. Тя вдигна глава и видя Джей да се задава от другия край на коридора. Беше облечен с тъмно сако и шал около врата, дънки и тъмнокафяви обувки с връзки. — Мога ли да ти помогна с куфара?

— Здравей — поздрави Лори, малко стресната от внезапната му поява и от начина, по който настроението й тутакси се беше разведрило, щом го видя. — Да. Благодаря ти. Освен ако не излизаш?