Кристин Хана - Славея

Изрича го благоговейно, както подобава на една истинска героиня.

— Защо никога не съм чувал нищо за това, и то не само от теб? Софи никога не е споменавала и дума. По дяволите, дори не знаех, че хора са бягали през планините, нито че е имало концентрационни лагери само за жени, които са се борили срещу нацистите.

— Мъжете разказват истории — отвръщам аз. Това е най-верният, най-простичкият отговор на въпроса му. — Жените просто продължават да си вършат работата. За нас това беше война в сянка. По време на войната ние правехме това, което бе нужно, а когато тя свърши, събрахме парчетата и започнахме отново живота си. Сестра ти, също като мен, отчаяно искаше да забрави. Може би това беше още една моя грешка, да ѝ позволя да забрави. Може би трябваше да говорим за това.

— Значи, Изабел е спасявала свалени пилоти, татко е бил военнопленник, а ти си била сама със Софи. — Знам, че сега той ме вижда по различен начин, пита се колко ли още много неща не знае. — Какво си правила ти през войната, мамо?

— Оцелявах — отвръщам тихо. При това признание моята дъщеря ми липсва почти непоносимо, защото истината е, че ние оцеляхме. Заедно. Въпреки всички трудности и опасности.

— Сигурно не е било лесно.

— Не беше. — Изплъзналото се признание ме изненадва.

Внезапно двамата се споглеждаме, майка и син. Той ме гледа със своя проницателен поглед на хирург, който не пропуска нищо — нито моите новопоявили се бръчки, нито леко ускореното ми дишане, нито пулса в ямката на гърлото ми.

Той докосва бузата ми, нежно се усмихва. Моето момче.

— Ти мислиш, че миналото може да промени чувствата ми към теб? Наистина ли, мамо?

— Госпожо Мориак?

Радвам се на прекъсването. Това е въпрос, на който не искам да отговоря.

Обръщам се и виждам красив млад мъж, който чака настрани, за да говори с мен. Той е американец, но не съвсем типичен. Навярно нюйоркчанин, с късо подстригана сивееща коса и маркови очила. Облечен е в отлично прилягащо черно спортно сако и скъпа бяла риза, с избелели дънки. Аз пристъпвам напред и протягам ръка. Той прави същото едновременно с мен, погледите ни се срещат и аз леко се спъвам. Едно препъване, обичайно за моята възраст, но Жулиен тутакси е до мен, за да ме подхване.

— Мамо?

Аз се взирам в мъжа пред мен. В него съзирам момчето, което обичах толкова силно, и жената, която беше моята най-добра приятелка.

— Ариел дьо Шамплен. — Изричам името му като шепот, като молитва.

Той ме грабва в прегръдките си, притиска ме здраво към гърдите си и спомените се завръщат. Когато се отдръпва, и двамата плачем.

— Никога не забравих нито теб, нито Софи — мълви той. — Те ми казваха, че трябва да го направя, и аз се опитвах, но не можах. От години търся и двете ви.

Отново усещам онова стягане в сърцето.

— Софи почина преди петнайсет години.

Ари отвръща поглед.

— Дълги години спах с нейната плюшена играчка — изрича тихо.

— Бебе — спомням си аз.

Ари бръква в джоба си и изважда снимка в рамка на мен и Рашел.

— Мама ми я даде, когато се дипломирах от колежа.

Взирам се през сълзи в снимката.

— Двете със Софи сте спасили живота ми — простичко казва той.

Чувам как Жулиен поема дълбоко дъх и знам какво означава това. Сега той има още въпроси.

— Ари е син на моята най-добра приятелка — обяснявам. — Когато Рашел бе депортирана в „Аушвиц“, аз го скрих у дома си, въпреки нациста, разквартируван в къщата. Това беше доста… страшно.

— Майка ти е скромна — възразява Ари. — Тя е спасила деветнайсет еврейски деца по време на войната.

Недоверието в погледа на сина ми ме кара да се усмихна. В очите на нашите деца ние понякога сме толкова несъвършени.

— Аз съм Росиньол — казвам тихо. — Славей по свой начин.

— Човек, който оцелява — додава Ари.

— Татко знаеше ли? — пита Жулиен.

— Твоят баща… — Замълчавам и поемам дълбоко дъх. Твоят баща. И ето я тайната, заради която всичко трябваше да бъде погребано.

Прекарах целия си живот, бягайки от нея, опитвайки се да я забравя, но сега виждам колко безсмислено е било всичко това.

Антоан беше бащата на Жулиен във всяко едно отношение. Не биологията определя бащинството. А любовта.

Докосвам бузата му и се вглеждам в него.

— Ти ме върна към живота, Жулиен. Когато те взех в ръце, след цялата онази грозота, отново можех да дишам. Отново можех да обичам баща ти.

Никога досега не бях осъзнавала тази истина. Жулиен ме бе върнал към живота. Неговото раждане беше истинско чудо сред отчаянието. Благодарение на него аз, Антоан и Софи отново станахме семейство. Нарекох го на бащата, когото се научих да обичам прекалено късно, след като си бе отишъл. Софи стана голямата сестра, както винаги бе мечтала.