Кристин Хана - Славея

Сега, много скоро, те ще ме очакват, моята сестра и моята дъщеря.

Откъсвам очи от табелката с името и отново насочвам поглед към публиката. Тях не ги е грижа, че едва сдържам сълзите си.

— Изабел и моят баща, Жулиен Росиньол, и техните приятели разработиха маршрута за бягство на Славея. Заедно те спасиха сто и седемнайсет мъже. — Преглъщам мъчително. — Двете с Изабел не общувахме много по време на войната. Тя стоеше далеч от мен, за да ме защити от опасността, съпътстваща работата ѝ. Затова, преди Изабел да се върне от „Равенсбрюк“, не знаех всичко, което тя е направила.

Изтривам сълзите си. Сега не се чува проскърцване на столове, нито потропване на крака. Присъстващите са напълно притихнали, вперили погледи в мен. Виждам Жулиен в дъното, по красивото му лице е изписано безкрайно смущение. Всичко това е ново за него. За пръв път в живота си той вижда пропастта помежду ни, а не моста. Сега аз не съм просто неговата майка, неотделима част от него. Аз съм една самостоятелна, завършена жена и той не знае какво да мисли за мен.

— Изабел, която се завърна от концентрационния лагер, не беше жената, която оцеля в бомбардировките над Тур, нито тази, която многократно е прекосявала Пиренеите пеша. Изабел, която се върна у дома, беше пречупена и болна. Тя се съмняваше в толкова много неща, но не и в това, което бе направила. — Поглеждам към хората, седящи пред мен. — Един ден преди да си отиде завинаги, тя седеше под сянката на дървото до мен, държеше ръката ми и каза: „Ви, това за мен е достатъчно“. Аз попитах: „Кое е достатъчно?“, а тя отвърна: „Моят живот. Той е достатъчен“.

И наистина беше. Знам, че тя е спасила някои от мъжете в тази зала, но знам, че и вие също сте я спасили. Изабел Росиньол умря като героиня и влюбена жена. Тя не би могла да направи различен избор. И всичко, което искаше, беше да бъде запомнена. Затова аз благодаря на всички вас, задето дадохте смисъл на живота ѝ, задето извадихте наяве най-доброто от нея и задето я помните след толкова много години.

Отдръпвам се крачка назад от катедрата.

Публиката се изправя на крака и диво ръкопляска. Виждам колко много от възрастните хора плачат и внезапно ме осенява прозрение: това са семействата на мъжете, които тя бе спасила.

Всеки спасен мъж се е върнал у дома и е създал семейство: още хора, които дължаха живота си на едно смело момиче, на баща ѝ и приятелите ѝ.

След това съм погълната от вихрушката от благодарности, спомени и снимки. Всички в залата искат да ми благодарят лично, да ми кажат колко много означават Изабел и баща ми за тях. По някое време Жулиен се озовава до мен и влиза в ролята на бодигард. Чувам го да казва:

— Изглежда, има доста неща, за които трябва да си поговорим.

Аз кимам и продължавам да вървя през множеството, без да пускам ръката му. С все сили се опитвам да бъда посланик на сестра си, приемайки благодарностите, които тя заслужава.

Почти сме преминали през тълпата — сега тя е оредяла и хората си проправят път към бара за чаша вино — когато чувам познат глас да казва:

— Здравей, Виан.

Дори след всички изминали години познавам очите му. Гаетан. Той е по-нисък, отколкото го помня, леко приведен в раменете, а загорялото му лице е набраздено от дълбоките бръчки на времето. Косата му е дълга, почти до раменете, и бяла като гардения, но винаги бих го познала.

— Виан — казва той, — исках да те запозная с дъщеря ми. — Обръща се назад към красива млада жена, облечена в елегантна черна тясна рокля, с яркорозов шал около врата. Тя пристъпва с усмивка към мен, сякаш сме приятелки.

— Аз съм Изабел — представя се тя.

Облягам се тежко на ръката на Жулиен. Питам се дали Гаетан знае какво би означавал за Изабел този малък жест на възпоминание.

Разбира се, че знае.

Той се накланя, целува ме по двете бузи и прошепва, преди да се отдръпне назад:

— Обичах я през целия си живот.

Ние разговаряме още няколко минути за незначителни неща, после той си тръгва.

Внезапно се чувствам уморена. Изтощена. Отскубвам се от собственическата хватка на моя син и се придвижвам през тълпата към тихата тераса. Там излизам в нощта. „Нотр Дам“ е осветена, сиянието ѝ осветява черните води на Сена. Чувам плисъка на вълните в каменните стени и проскърцването на лодките.

Жулиен се приближава до мен.

— И така — подхваща той, — твоята сестра, моята леля, е била в концентрационен лагер в Германия, защото е помагала да се създаде маршрут за бягство, за да се спасяват свалените пилоти, и е прекосявала пеша Пиренеите?