Кристин Хана - Славея

— Страхувам се — казвам, изненадвайки себе си с това признание. Не помня от години да съм признавала подобно нещо, макар че често е било истина. Преди четири месеца, когато ми казаха, че ракът се е върнал, страхът ме накара да плача под душа, докато водата изстина.

— Не сме длъжни да влизаме — казва синът ми.

— Напротив, длъжни сме — отвръщам.

Слагам единия крак пред другия, докато накрая се озовавам във фоайето, където табела със стрелка ни насочва към балната зала на четвъртия етаж.

Когато излизаме от асансьора, чувам мъж да говори по микрофона, който в еднаква степен усилва и изкривява тембъра му. В коридора има маса, където са разпръснати табелки с имена. Това ми напомня една стара телевизионна игра: „Концентрация“. Повечето от табелките липсват, но моята беше там.

Има и още едно име, което познавам; табелката е под моята. Когато го съзирам, сърцето ми се свива леко. Пресягам се към тази с моето име и я вземам. Отлепям лентата отзад и я поставям върху хлътналите си гърди, ала през цялото време не откъсвам поглед от другото име. Вземам втората табелка и се втренчвам в нея.

— Мадам! — възкликва жената, седнала зад масата. Тя става. Изглежда развълнувана. — Очаквахме ви. Има място…

— Добре съм. Ще застана в дъното на залата.

— Глупости. — Тя улавя ръката ми. Замислям се дали да се възпротивя, но в момента нямам желание за това. Тя ме повежда през голямата тълпа, настанила се на сгъваемите столове, подредени в редове от стена до стена в балната зала, към катедрата и подиума, на който седят три възрастни жени. Млад мъж в измачкано синьо спортно сако и панталон в цвят каки — очевидно американец — стои изправен зад катедрата. Когато влизам, той спира да говори.

Множеството притихва. Чувствам, че всички погледи са вперени в мен.

Промъквам се предпазливо покрай другите възрастни жени на подиума и сядам на свободния стол до конферансието.

Мъжът пред микрофона поглежда към мен и казва:

— Тази вечер сред нас е един много специален човек.

Виждам Жулиен в дъното на салона, застанал до стената със скръстени ръце. Той се мръщи. Несъмнено се чуди защо са ме сложили на подиума.

— Искате ли да кажете нещо?

Мисля, че мъжът на подиума зададе въпроса си два пъти, преди да осъзная, че се обръща към мен.

В залата е толкова тихо, че чувам скърцането на столовете, потропването на крака по килима, шумоленето на ветрилата, с които жените си веят. Искам да отвърна: „Не, не, не аз“, но как може да съм такава страхливка?

Изправям се бавно на крака и пристъпвам към катедрата. Докато събирам мислите си, поглеждам вдясно от мен, към възрастните жени, и виждам имената им: Алмадора, Елиан и Анук.

Пръстите ми се обвиват около дървените ръбове на катедрата.

— Моята сестра Изабел беше жена с огромна страст — подхващам тихо. — Всичко, което тя правеше, го вършеше с устрем, без да се колебае. Когато беше малка, ние постоянно се тревожехме за нея. Тя винаги бягаше от интернати, манастири и пансиони за благородни девици, измъкваше се през прозорци, промъкваше се без билет във влакове. Аз мислех, че тя е безразсъдна и безотговорна, и прекалено красива, за да е истинска. През войната тя използва това, за да ме заблуди. Каза ми, че бяга в Париж заради любовна афера, и аз ѝ повярвах.

Аз ù повярвах. След всички тези години онази лъжа все още кара сърцето ми да се свива малко от вина. Трябваше да знам, че тя няма да последва мъж, а вярата и идеалите си, че тя върши нещо важно. — Затварям очи за миг и си спомням: Изабел, застанала до Гаетан, ръцете ѝ го прегръщат, а очите ѝ са вперени в мен, сияещи от сълзи. От любов. И после тя затваря очи, промълвява нещо, което никой от нас не може да чуе, и поема последния си дъх в обятията на мъжа, който я обичаше.

Тогава виждах трагедията; сега виждам красотата.

Помня всяка подробност от онзи момент в моя заден двор, клоните на тисовото дърво, разперени над главите ни, уханието на жасмин във въздуха.

Свеждам поглед към табелката с второто име, която държа в ръката си.

Софи Мориак.

Моята красива малка дъщеря, превърнала се в сериозна, грижовна жена, която остана с мен през целия си живот, винаги разтревожена и суетяща се около мен, като кокошка край пиленцата си. Изплашена. Тя винаги малко се страхуваше от света, след всичко, което бяхме преживели, и аз ненавиждах този страх. Но тя знаеше как да обича, моята Софи, и когато ракът я повали, тя не се страхуваше. Накрая аз държах ръката ѝ, а тя затвори очи и промълви: „Танте… ето те и теб“.