Кристин Хана - Славея

Тя вдигна треперещите си ръце и го прегърна. За пръв път от дни, седмици, година, сърцето ѝ не я подведе, туптеше с истински живот. Когато той се отдръпна и се взря в нея, любовта в очите му помете всичко лошо; отново бяха само те двамата, Гаетан и Изабел, някак си успели да се влюбят в един свят на война.

— Ти си все така красива, както те помня — промълви той, а тя се засмя от сърце, сетне се разплака. Избърса очите си, чувствайки се глупаво, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ѝ. Най-после плачеше за всичко — заради болката и загубата, заради гнева, заради войната и това, което бе причинила на нея и на всички тях, заради злото, което бе познала и от което знаеше, че никога няма да се отърси, заради ужаса и ада, през които бе преминала, и заради това, което бе сторила, за да оцелее.

— Не плачи.

Как би могла да не плаче? Те трябваше да имат цял един живот, за да споделят истини и тайни, да се опознаят.

— Обичам те — прошепна тя, припомняйки си онзи миг, толкова отдавна, когато му го бе казала за пръв път. Тогава беше толкова млада и сияйна.

— Аз също те обичам — отвърна той с пресекващ глас. — Обичам те от първия миг, в който те зърнах. Мислех, че те защитавам, като не ти го казвам. Ако знаех…

Колко крехък беше животът, колко крехки бяха всички те.

Любов.

Това беше началото и краят на всичко, основата, таванът и въздухът между тях. Нямаше значение, че тя беше съсипана, грозна и болна. Той я обичаше и тя го обичаше. През целия си живот тя бе чакала — бе копняла — хората да я обичат, но сега разбираше какво наистина има значение. Тя беше познала любовта, беше благословена с нея.

Папа. Маман. Софи.

Антоан. Мишлин. Анук. Анри.

Гаетан.

Виан.

Погледът ѝ се плъзна покрай Гаетан към сестра ѝ, другата ѝ половина. Спомни си как маман им казваше, че някой ден те ще бъдат най-добри приятелки, че иглата на времето ще съедини живота на двете сестри.

Виан кимна, също разплакана, сложила ръка върху издутия си корем.

Не ме забравяйте, помисли Изабел. Искаше ѝ се да има сили да го произнесе на глас.

Май 1995

Някъде във Франция

Светлините на борда на самолета изведнъж се запалват.

Чувам дзън ! от високоговорителите. Съобщават ни, че започваме да се спускаме за кацане в Париж.

Жулиен се навежда и наглася предпазния колан, за да се увери, че всичко е на мястото си. Че съм в безопасност.

— Как се чувстваш да си отново в Париж, мамо?

Не знам какво да отговоря.

Часове по-късно телефонът до мен звъни.

Когато отговарям, все още съм полузаспала.

— Здравей, мамо. Поспа ли?

— Да.

— Вече е три часът. По кое време искаш да тръгнем за срещата?

— Нека се поразходим из Париж. Ще бъда готова след час.

— Ще дойда да те взема.

Ставам от леглото с големината на Небраска и се насочвам към облицованата с мрамор баня. Приятният горещ душ ме освежава и разсънва, но чак когато сядам до тоалетката и се взирам в отражението си, увеличено от овалното огледало с вградено странично осветление, мисълта ме осенява.

Аз съм у дома.

Няма значение, че съм американска гражданка и съм прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати, а не във Франция; истината е, че всичко това няма значение. Аз съм у дома.

Гримирам се грижливо. После с ръце, които не спират да треперят, прибирам снежнобялата коса от лицето си и я навивам на кок на тила. В огледалото виждам елегантна старица с кадифена сбръчкана кожа, блестящи бледорозови устни и тревожни очи.

Това е най-доброто, което мога да постигна.

Отдръпвам се от огледалото, отивам в дрешника и изваждам зимния бял панталон и пуловера с поло яка, които бях взела. Хрумва ми, че може би трябваше да избера по-подходящ цвят. Не мислех, когато опаковах багажа.

Когато Жулиен пристига, аз съм готова.

Той ме извежда в коридора, помага ми, сякаш съм сляпа и саката, а аз се оставям да ме съпроводи до елегантното хотелско фоайе и навън сред вълшебната пролетна светлина на Париж.

Но когато той моли портиера да извика такси, аз настоявам:

— Ще отидем пеша до мястото на срещата.

Той се мръщи.

— Но това е чак на Île de la Cité [96] Ил дьо ла Сите, един от двата запазили се острова на река Сена в центъра на Париж, в най-старата част на града. — Б. пр. .

Потръпвам при произношението му, но всъщност вината е моя.

Забелязвам, че портиерът се усмихва.

— Синът ми обича картите — обяснявам. — И никога досега не е бил в Париж.