Кристин Хана - Славея

Виан се наведе по-близо и притисна студена мокра кърпа към пламтящото ѝ чело.

Изабел се втренчи в кръвта върху юргана, припомняйки си последните дни от живота на майка си. Тогава също имаше толкова много кръв. Погледна към Виан и видя, че сестра ѝ също си спомня.

Изабел се събуди върху дървен под. Замръзваше и в същото време изгаряше от огън, трепереше и се потеше.

Не чу нищо — нито трополенето на плъхове или хлебарки по пода, нито процеждащата се вода през пукнатините в стената, образуваща големи ледени висулки, нито кашлица или плач. Седна бавно в леглото, потръпвайки при всяко движение, дори и най-лекото. Всичко я болеше. Костите, кожата, главата, гърдите; не ѝ бяха останали мускули, които да не болят, но най-силни бяха болките, пронизващи ставите и сухожилията.

Тя чу високо ра-та-та-та. Стрелба. Закри главата си и запълзя към ъгъла, сви се на топка.

Не.

Тя беше в „Льо Жарден“, а не в „Равенсбрюк“.

Това беше трополенето на дъжда по покрива.

Изтерзаната жена се изправи бавно на крака, чувствайки се замаяна. От колко време беше тук?

Четири дни? Пет?

Закуцука към нощното шкафче до леглото, върху което бе оставена порцеланова кана до купа с хладка вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си, сетне се облече в дрехите, които Виан ѝ бе приготвила — рокля, която принадлежеше на Софи, когато е била на десет, а на Изабел ѝ бе широка. После се отправи на дълго и бавно пътешествие — заслиза надолу по стълбите.

Входната врата беше отворена. Отвън през пелената на дъжда се мержелееха силуетите на ябълковите дървета. Изабел отиде до вратата и вдъхна сладкия въздух.

— Изабел? — каза Виан и се приближи до нея. — Нека ти донеса малко костен бульон. Лекарят каза, че можеш да пиеш.

Тя кимна разсеяно, оставяйки Виан да се преструва, че няколкото супени лъжици бульон, които стомахът на Изабел задържи, ще променят нещо.

Пристъпи навън на дъжда. Светът беше жив сред какофония от звуци — граченето на птиците, звъненето на черковните камбани, трополенето на дъжда по покрива, плющящ в локвите. Тясното кално шосе бе задръстено от движение; автомобили и камиони, свиреха клаксони, хората жестикулираха с ръце и крещяха един на друг, докато се прибираха у дома. Американски камион отмина с грохот, пълен с войници със свежи, засмени лица, които махаха на преминаващите.

Когато ги видя, Изабел си спомни, че Виан ѝ бе казала, че Хитлер се е самоубил, а Берлин е обсаден и скоро ще бъде превзет.

Вярно ли беше? Наистина ли войната бе свършила? Тя не знаеше, не можеше да си спомни. Напоследък в главата ѝ беше такава каша.

Изабел излезе, куцукайки, на шосето, осъзнала прекалено късно, че е боса (щяха да я бият, задето си е изгубила обувките), но продължи да върви. Треперейки и кашляйки, докато дъждът шибаше лицето ѝ, тя отмина бомбардираното летище, сега завзето от войските на съюзниците.

— Изабел!

Тя се обърна, закашля се силно и изплю кръв в дланта си. Сега трепереше неудържимо от студ. Роклята ѝ бе подгизнала.

— Какво правиш навън? — извика Виан. — И къде са ти обувките? Болна си от тиф и пневмония, а си излязла на дъжда. — Виан свали палтото си и го преметна през раменете на Изабел.

— Войната свърши ли?

— Снощи говорихме за това, не помниш ли?

Дъждът замъгляваше погледа на Изабел, стичаше се на ручейчета по гърба ѝ. Тя пое накъсано влажния студен въздух и усети как сълзи запариха в очите ѝ.

Не плачи. Знаеше, че това беше важно, но не помнеше защо.

— Изабел, ти си болна.

— Гаетан обеща да ме намери, след като войната свърши — прошепна страдалката. — Аз трябва да отида в Париж, за да ме намери.

— Ако е тръгнал да те търси, той ще дойде в къщата.

Изабел не разбра. Поклати глава.

— Той беше тук, забрави ли? След Тур. Той те доведе у дома.

Мой славей, аз те отведох у дома.

— О.

— Не мисля, че все още съм красива. — Изабел се опита да се усмихне, но знаеше, че не е успяла.

Виан я прегърна през раменете и нежно я обърна.

— Ще се приберем и ще му напишем писмо.

— Аз не знам къде да го изпратя — отвърна Изабел и се облегна на сестра си, разтърсвана от студ и огън.

Как успя да стигне до къщата? Не беше сигурна. Смътно си спомняше как Антоан я носи нагоре по стълбите, целува я по челото, а Софи ѝ дава да пие някакъв горещ бульон. По някое време трябва да е заспала, защото следващото, което си спомняше, беше, че вече е нощ.

Виан спеше на стола до прозореца.

Изабел се закашля.