Кристин Хана - Славея

Мъжът кимва.

— До там е много път, мамо — казва Жулиен и застава до мен. — А ти си…

— Стара? — Не мога да сдържа усмивката си. — Също така съм французойка.

— Обула си обувки с високи токчета.

— Аз съм французойка — повтарям.

Жулиен се обръща към портиера, който вдига облечената си в ръкавица ръка и казва:

— C’est la vie, m’sieur. [97] Това е животът, господине. (Фр.) — Б. пр.

— Добре — съгласява се накрая Жулиен. — Да вървим.

Аз улавям ръката му и за един прекрасен миг, докато пристъпваме на оживения тротоар, ръка за ръка, аз отново се чувствам като момиче. Трафикът върви забързан покрай нас, свирят клаксони, скърцат спирачки; момчета карат скейтбордове нагоре по тротоара. Въздухът е изпълнен с разцъфнали кестени и уханията на прясно изпечен хляб и канела, миризмата на дизелово гориво, бензин и горещи камъни — аромати, които винаги ми напомнят за Париж.

На витрината отдясно зървам един от любимите pâtisseries [98] Сладкиши (фр.). — Б. пр. на маман и внезапно си спомням как маман ми подава пухкав макарон.

— Мамо?

Усмихвам му се.

— Ела — заявявам повелително и го водя в малкия магазин. Вътре има дълга опашка и аз заставам накрая.

— Мислех, че не обичаш сладкиши.

Не му обръщам внимание и се втренчвам във витрината, пълна с разноцветни макарони и pain au chocola.

Когато идва моят ред, купувам два макарона — един кокосов и един ягодов. Бъркам в кесията, вадя кокосовия и го подавам на Жулиен.

Двамата отново сме отвън и вървим, когато той отхапва първата хапка.

— Леле — казва след минута. После отново: — Леле.

Усмихвам се. Всеки помни първия си вкус от Париж. Това ще бъде неговият.

Синът ми облизва пръстите си, хвърля кафявия плик и отново улавя ръката ми.

Когато стигаме до едно малко бистро с изглед към Сена, аз предлагам:

— Да пийнем по чаша вино.

Тъкмо минава пет. Изисканият час за коктейли.

Сядаме отвън, под балдахина от разцъфнали кестени. На отсрещната страна на улицата, покрай брега на реката, търговците в зелените павилиони продават всичко, от маслени картини, стари корици на „Вог“ до ключодържатели с Айфеловата кула.

Ние си поделяме фунийката с мазни пържени картофки и отпиваме от виното. Първата чаша е последвана от втора, а следобедът отстъпва пред припадащия здрач.

Бях забравила как неусетно изтича времето в Париж. Колкото и да е оживен градът, винаги може да намериш тихо кътче, покой, който те примамва. В Париж, с чаша вино в ръка, можеш просто да бъдеш себе си.

Лампите на уличните стълбове покрай Сена припламват една по една, позлатявайки прозорците на апартаментите.

— Вече стана седем — напомня ми Жулиен и аз осъзнавам, че той през цялото време си е гледал часовника. Той е толкова типичен американец. Не си пилее времето, не потъва в унес, не и този мой млад син. Освен това ми дава време да се окопитя.

Кимвам и изчаквам той да плати сметката. Докато се изправяме, една добре облечена двойка, и двамата пушещи цигари, се приближават, за да заемат местата ни.

Двамата с Жулиен тръгваме, ръка за ръка, към Пон Ньоф, най-стария мост на Сена. Зад него е островът Ил дьо ла Сите, който някога е бил сърцето на Париж. Катедралата „Нотр Дам“ с извисяващите се светли стени изглежда като гигантска хищна птица, разпростряла величествените си крила. Сена улавя и отразява като блестящи точици светлините от уличните лампи покрай бреговете ѝ — златисти корони, разтеглени от вълните.

— Вълшебна гледка — отронва Жулиен и това е самата истина.

Вървим бавно, докато прекосяваме този елегантен мост, изграден преди повече от четиристотин години. На другия бряг виждаме уличен търговец, който затваря подвижната си сергия.

Жулиен спира и взема една старинна снежна топка. Разклаща я и снежинките в стъклото се завъртат, затъмнявайки нежната позлата на Айфеловата кула.

Гледам малките бели снежинки и макар да зная, че всичко това е оптична измама — нищо повече — си спомням онези ужасни зими, когато обувките ни бяха на дупки, а телата ни бяха увити във вестници и с всеки кат дреха, който можехме да намерим.

— Мамо? Ти трепериш.

— Закъсняваме — отвръщам. Жулиен оставя снежната топка и ние отново тръгваме, като заобикаляме тълпата, чакаща да влезе в „Нотр Дам дьо Пари“ [99] „Парижката Света Богородица“, една от първите катедрали в готически стил, построена през 1163–1345 г. на остров Сите на Сена. — Б. пр. .

Хотелът се намира в странична уличка зад катедралата. До него е Hôtel-Dieu, най-старата болница в Париж.