Кристина Клайн - Птичка в ръката

Клеър имаше пред себе си бляскаво бъдеще, което да очаква с нетърпение поне през следващите няколко месеца. Имаше също и интересно, а сега вече и общоизвестно минало. Алисън пък бе една анонимна домакиня от предградията, израснала в малко южно градче — животът й не представляваше нищо особено.

Не че Алисън искаше да бъде на мястото на Клеър — не. Но се възхищаваше на нейната твърдост, яснота и праволинейност, особено в сравнени със собствената й нерешителност. Алисън беше живяла за другите хора толкова дълго, че вече едва ли можеше да реши какво иска за самата себе си. Улавяше се, че е парализирана от нерешителност на най-различни и странни места — например в хранителния магазин, където блуждаеше между щандовете с нарастваща паника, въпреки че стискаше списък в ръката си: Какво ще ядат децата? Какво ще иска мъжът й? Рядко се питаше какво иска самата тя. Това сякаш нямаше значение.

Сега пред Алисън стоеше масата за напитки. Чаши с мартини бяха подредени в редици като анимационни войници, а от другата страна се мъдреше второ военно поделение от обикновени чаши с вино за разглезените гости, които не бяха в настроение. Алисън въобще нямаше представа дали бе в настроение, а и никога не бе обичала мартини, но да поиска шардоне или, още по-лошо, газирана вода, щеше да бъде проява на малодушие. Наблюдаваше как барманът изсипа шведска водка от характерната й индиговосиня бутилка в голям шейкър с лед. Добави кюрасао и разбърка, а след това изсипа напитката в чаша за мартини и добави лимонова кора.

— Една от тези, моля — каза тя, а барманът студент, който беше по-очарователен, отколкото опитен, й се усмихна и разля оцветен в синьо алкохол по покривката, след което й подаде лепкавата чаша. Тя отпи. Мартинито имаше лимонов вкус и оставаше в устата усещане за лекарство и свежестта на дезинфектант. Следващата глътка беше сладка. Вкусът на кюрасаото се изостри, залят от алкохола. Започваше да й харесва.

Окуражена от напитката, с чаша в ръка, сякаш беше визитната й картичка, Алисън си проправи път към група непознати и се представи.

Къде е Чарли? Клеър разгледа стаята, за да зърне пясъчната му коса и широките му рамене, но нито един от присъстващите не приличаше на него дори и в гръб. Преди няколко минути тя видя Алисън да се разхожда сред хората, но това не означаваше задължително, че Чарли го няма. Може би някой го беше задържал във фоайето.

Сутринта той се беше обадил на Клеър от работата.

— Това е твоята голяма вечер. Вълнуваш ли се?

— Малко съм напрегната. Радвам се, че ще дойдеш.

— Искам да дойда. Ще направя всичко възможно

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Това е важно за мен. Защо просто не кажеш, че ще дойдеш?

Той въздъхна:

— Сложно е. Децата, Алисън… Ще се опитам. Но не съм сто процента сигурен, че ще успея.

— Но аз ще бъда много разочарована — знаеше, че звучи раздразнено, но не й пукаше.

— Аз също.

— Без теб няма да е забавно.

— О, стига, Клеър. Ще си прекараш страхотно независимо дали съм там или не.

— Не, няма — отвърна непреклонно тя.

— Виж, Клеър — каза той. — Наистина искам да дойда. Искам да бъда с теб. Но ми е трудно да прикривам чувствата си. Знаеш това много добре. Алисън ще е там, и Бен също… Честно казано, това би било опасно.

— Чарли, не бъди толкова драматичен. Това е голямо парти с много хора.

— Но аз няма да мога да отделя погледа си от теб.

— Това не е проблем. Предполага се, че именно аз трябва да съм центъра на вниманието.

— Да не говорим за ръцете ми.

Тя се засмя.

— О, престани. Обещай ми, че ще дойдеш.

Той обеща, но тя не беше сигурна дали му вярва. Това щеше да е първият път, в който и четиримата щяха да бъдат заедно на едно място, след онази нощ в Рокуел преди три месеца. В последно време Бен беше споменавал веднъж или два пъти, че отдавна не са се виждали с Алисън и Чарли, но всички бяха заети и това не изглеждаше особено странно. А Клеър трябваше да признае, че влошените й отношения с Алисън значително улесняваха това, което двамата с Чарли вършеха.

— Клеър, този човек е важна клечка — каза тихо издателят й Джейми и я стресна в момента, в който се беше замислила. Джейми тръгна към мъж с бакенбарди на върколак, който се спусна към тях, грабвайки чаша мартини от келнера по пътя си. — Това е Джим Оливър, той пише рецензии в списание Пийпъл.

— Здравейте — каза Клеър, щом мъжът се присъедини към тях. — Аз съм Клеър.