Кристина Клайн - Птичка в ръката

Булевард „Ийст енд“ беше тих и мокър в сенките на ранната вечер. Трафикът свистеше и буботеше само на няколко пресечки, но тук Алисън беше сама на улицата. Тя намери място за паркиране веднага след като паркирането стана от платено безплатно, което беше голям късмет, заключи колата и придърпа палтото около тялото си. В момента не валеше, но беше хладно. Острият вятър караше голите дървета да поскърцват като стари пружини на легла. Булевардът, сградите и дори паркираните по улицата автомобили бяха окъпани в приглушени цветове. Беше началото на март — пролетта все още не беше дошла, но зимата вече беше отминала. Изкупителен сезон, помисли си Алисън, в който изкуственото веселие на празниците е изхабено, а самотата е осезаема. Или пък навярно само тя се чувства така. Не беше сигурна, а и вече не притежаваше увереността да отгатва мнението на другите хора. Изглежда, бе изгубила способността да преценява какво чувстват или мислят те. (С децата бе различно. Беше развила тайнствена способност да разгадава настроенията им — дори и на чуждите деца.) Питаше се дали подобна способност, с която в миналото се гордееше, е просто едно социално умение, което човек губи, ако не практикува редовно.

Портиерът, облечен в тъмносиня униформа, застанал в малкия вестибюл, водещ към лобито, наклони глава и щом Алисън приближи, каза:

— Добър вечер, госпожице.

„Госпожице“ — това й хареса.

— Апартамент пет-дванадесет? — попита тя и размаха поканата си.

Той задържа вратата и я въведе в лобито.

— Използвайте асансьора отсреща.

— Благодаря ви — кимна тя и си помисли: „О, да, нещата се нареждат, толкова е лесно“, и премина през лъскавото лоби, покрито с шарени плочи, покрай мраморни колони и огледала, взирайки се в отражението си в тях. Косата й бе разрошена от вятъра, беше облечена в миналогодишно палто — дали пък не го бе купила преди две години? Нямаше значение — кройката беше консервативна, изискана, обикновена, създадена да бъде използвана години наред, без да привлича ненужно внимание. Под палтото носеше широкия черен панталон и поло блуза в сив меланж, купена преди няколко седмици от сезонна разпродажба в Бендълс при един от редките си набези в града. Пред огледалото у дома беше пробвала един шал, подарен от майка й за Коледа. Шалът беше в ярките цветове на средновековен витраж и в крайна сметка реши, че не стои добре: изглеждаше прекалено… от предградията, затова го пъхна обратно в шкафа.

Докато Алисън работеше в града и после като редактор в списание, тя наблюдаваше модните редактори за идеи какви дрехи да носи. Никога не е била особено творчески настроена, но примерът им не бе толкова труден за подражание: гардероб, пълен с основни дрехи в черно, плюс няколко свежи дрехи за всеки сезон, за да си в крак с модните тенденции. Къса плисирана карирана пола, пончо в тъмнолилав цвят, сатенени обувки със заоблени пръсти. Но сега, когато вече не знаеше кои тенденции да следва, дори и тези малки цветни акценти бяха рисковани. А и човекът, в когото тя се беше превърнала, не се нуждаеше от тях. Кога за последно беше обличала къса плисирана пола или сатенени обувки? Сега носеше дрехи, които не показваха и не разкриваха прекалено много, които поглъщаха мръсотия, врява и отпечатъци от детски пръстчета и които без проблем можеха да се носят на сбирки с други майки и деца, но и на среща на комисията за събиране на средства за детската градина. След като се преместиха в предградията, тя добави малко цвят в гардероба си, за да не изглежда прекалено като „нюйоркчанка“ — враждебна и строга, — но не искаше да облича ярките дрехи, които някои жени носеха — празнични чорапи и пуловери, подходящи ленти за глава. Тези жени я плашеха дори повече и от най-модерните нюйоркчанки, които бяха тяхна пълна противоположност. Тя не се страхуваше толкова, че ще я критикуват и оценяват, а че ще се превърне в една от тях. Не знаеше как може да се случи това, но се страхуваше, че беше лесно заради дългото й присъствие при тях, което подлагаше на съмнение нейната собствена преценка. Това вече се случваше по толкова много начини. Ето я тук, на прага на партито, несигурна за безвкусната кройка на палтото си, за обикновеното си поло, за това дали въобще има право да е тук.

Бутонът най-после светна и вратите на асансьора се отвориха — мина цяла вечност, през която можеше да се качи по стълбите. В този момент Алисън чу потракването на високи токчета по пода на лобито. Обърна се и видя жена, която вървеше към нея. Разтвореното й палто разкриваше яркозелената си подплата.