Кристина Клайн - Птичка в ръката

На кръстовище с четири стопа всички превозни средства трябва да спрат напълно, преди да преминат едно по едно през него, независимо дали се виждат други превозни средства или не.

Ако две или повече превозни средства спрат на знака „Стоп“ и изчакат реда си, те преминават в реда, в който са пристигнали до знака. Ако две превозни средства пристигнат на кръстовището по едно и също време, така че е невъзможно да се определи кое от тях е пристигнало първо, тогава по теория с предимство е превозното средство отдясно. Но много шофьори не познават тези правила и това причинява редица усложнения заради всички възможни интерпретации.

Джон Клетъроу

Правила за шофиране в САЩ и Канада

www.johncletheroe.org/usa_can/

Утрото беше дъждовно, а през целия следобед небето остана мрачно, пепеляво и непроницаемо. До последната минута Алисън не беше сигурна дали ще отиде в града на партито на Клеър за книгата й. Децата мрънкаха отегчено, а тя се чувстваше виновна, защото последната й задача като автор на свободна практика на тема „Как да запалите искрата на креативността на вашите деца“, която включваше допълнителни интервюта и редакции, я правеше разсеяна и сприхава. Вече два пъти тази седмица бе молила детегледачката да остане до късно и се бе затваряла в малкия си кабинет, който по-скоро приличаше на антре, за да се опита да довърши работата си.

— Долорес, имаш ли нещо против да го занимаваш, моля те? — провикваше се тя кресливо, с паника в гласа, когато тригодишният Ноа удряше по вратата с малките си юмручета.

— Може би не трябва да ходим — каза тя на Чарли, когато той се обади, за да попита кога ще тръгне. — Децата мрънкат. Аз съм уморена.

— Но ти много искаше да отидеш на партито — каза той.

— Не знам — отвърна тя. — Долорес изглежда кисела. Чувам я как се сопка на децата.

— Виж — започна той. — Ще се прибера. И без това имам много работа тази вечер. Ще сменя Долорес, няма да се притесняваш.

— Но аз искам да дойдеш — отвърна твърдо тя. — Не искам да ходя сама. Сигурно не познавам никого от присъстващите.

— Познаваш Клеър — каза Чарли. — Това е важното, нали. Добре е да й покажеш подкрепата си.

— Но тя не положи особени усилия да ми се обади.

— Изпрати ти покана.

— По-точно нейният издател.

— Значи Клеър е включила името ти в списъка. Стига, Алисън, няма да споря с теб. Очевидно искаш да отидеш, в противен случай нямаше да се измъчваш.

Той беше прав. Алисън не отговори. Чувствата на Клеър бяха охладнели още през есента — причината беше една статия, която тя беше предала в списанието, в което работеше Алисън. Шефката на Алисън бе разкритикувала грубо статията и след това я бе отхвърлила, а тя трябваше да обясни на Клеър причината. Това беше първата важна задача на Алисън като редактор на свободна практика и тя не искаше да обърка нещата. Беше позволила недоволството на шефката й (което беше също и раздразнение към нея самата: „Питам се, Алисън, ако на първо място беше поставила задачата достатъчно добре…“) да окаже влияние на отговора й. Намекна, че може би Клеър върши прекалено много неща наведнъж и че статията не отговаря на обичайните стандарти на списанието. Беше по-рязка от нужното. Но все пак статията беше сладникава и, изглежда, беше набързо написана. Имаше печатни грешки и проблеми с преходите. Клеър, изглежда, беше разбрала погрешно заданието. Честно казано, Алисън й беше ядосана, че статията имаше такъв вид — трябвало е да й отдели повече време, да бъде по-конкретна. Това обаче сочи към нещо по-голямо в техните отношения, помисли си Алисън — някаква небрежност и безразличие от страна на Клеър, приемане на нещата за даденост. Тя се държеше така още от съвсем младите им години. Клеър беше импулсивната и възхитителната, а Алисън бе компасът, който я водеше по правилния път.

Сега Клеър бе написала роман, тънка книжка, разказ за истинския живот, наречен „Сини мартинита“, за съзряването на едно момиче от Юга. Алисън не желаеше да го прочете. Дори малката част от анотацията, която беше прочела, накара стомахът й да се свие на топка. Текстът беше написан от известен писател и напечатан на поканата, изпратена от издателя на Клеър: „Всяка жена, която някога е била младо момиче, ще намери себе си в този изпепеляващо откровен и сърцераздирателно забавен роман за сексуалното съзряване на една девойка в потиснически южняшки град“. Все пак историята на Клеър беше и историята на Алисън. Никой не я беше попитал или поискал мнението й, но тя нямаше съмнения, че собственото й минало вече е изложено на показ. Клеър не й беше позволила да прочете ръкописа. Беше обяснила, че не иска мненията на хора от Блустоун да й попречат. Клеър настояваше, че това е просто един роман. Но независимо от всичко, от малкото прочетено за книгата, Алисън беше установила, че в романа тя е „Джил“ — интровертната, но волева приятелка на главната героиня.