Кристина Клайн - Птичка в ръката

— Задръжте асансьора! — изкомандва жената.

Алисън влезе в кабината и натисна бутона за отваряне на вратата. Потропването на токчетата стана по-бързо, а след това жената влезе в асансьора с отривист тропот.

— Благодаря — каза тя, без да поглежда Алисън. С единия си лакиран пръст посегна към малките кръгли бутони, показващи етажите. Натисна номер 5 и махна ръката си, когато бутонът светна. Алисън наблюдаваше с крайчеца на окото си как жената се успокоява и подготвя. Подобно на птица, която чисти перата си, тя оправи прическата и дрехите си: докосна задната част на главата си, разкопча копчетата на коприненото си сако, пъхна пръст в колана на полата си и я приглади. Алисън наблюдаваше всичко това с любопитство. Значи така се подготвя една жена за парти, мислеше си тя. Това са малките промени, които й придават форма и идентичност.

Още като дете, Алисън правеше такива дребни оценки на други жени и търсеше някакви указания, които да й покажат как да се държи, как да изглежда, как да се превърне в жена. Майка й не се интересуваше от изтънчености и финес. Докато Алисън растеше, майка й дни наред носеше изпоцапани с боя тениски и връзваше косата си с гумени ластици. Цяло лято ходеше боса, а щом захладнееше, обуваше гуменки. По-лошото беше, че бе красива, без да полага усилия. Нямаше тайни и трикове, на които да научи срамежливата си и несигурна дъщеря. Всъщност тя недоумяваше защо Алисън иска да научи всичко това, което самата тя избягваше толкова старателно.

— Защо купуваш тези безполезни боклуци? — питаше тя, застанала до купчина списания Севънтийн и Гламър на пода в стаята на Алисън. — Те налагат толкова абсурдни стереотипи.

— Харесвам ги — отвръщаше Алисън и измъкваше списанията изпод любопитния поглед на майка си. — В тях има много информация за…

— За боклуците, които искат да купуваш.

— Не само за това — казваше Алисън, без да има доводи или твърдост да се обоснове. Майка й беше права, но не в това се състоеше въпросът. Независимо колко неистински и непостижими бяха указанията за гримиране и снимките преди и след това на преобразени грозни патенца, те караха Алисън да вярва, че това е възможно. Помагаха й да мисли, че един ден ще се превърне в жената, която мечтаеше да бъде — уверена, умна и сигурна.

Каква ирония, внезапно й хрумна мисълта, щом асансьорът спря бавно на петия етаж и вратите му се отвориха. Когато за кратко живееше в Ню Йорк, тя всъщност беше такава жена, или поне приемлива нейна имитация, а сега се чувстваше уязвима и несигурна, сякаш се бе върнала обратно в гимназията. Толкова е лесно да се разкриеш и разголиш, продължаваше да размишлява тя, и да разбереш, че стоиш на едно място, докато си мислиш, че вървиш напред.

— Приятелка на Колм ли сте? — попита изведнъж жената паун и се обърна, щом стъпиха в коридора.

Колмс. Колм. Алисън се паникьоса за миг. Думата й звучеше, сякаш беше измислена, като име на извънземно от Стар Трек . О, да, Колм — името от поканата, Колм Мейнард, апартаментът беше негов.

— Не — отвърна тя. Стара приятелка съм на Клеър.

— От Блустоун?

Алисън кимна.

Жената паун присви очи и я огледа критично.

— Очарователно — отбеляза тя.

Шумът от партито се долавяше дори и в средата на коридора, като от време на време над врявата се извисяваше гръмогласен смях. Жената паун отвори вратата на апартамент 512 и извика „Скъпа!“ по посока на група двадесетгодишни младежи, размаха ръце и изчезна в тълпата.

В дългия коридор хората жонглираха с напитки и визитни картички. Те не обръщаха внимание на Алисън, която мърмореше: „Извинете — пардон — извинете“, докато си проправяше път към голяма, слабо осветена стая. Тя отстъпи назад към стената, покрита с бежов ленен тапет, и се огледа. Апартаментът беше огромен, всяка стая водеше към друга стая, а всички те изглеждаха препълнени с хора. В далечния край на всекидневната видя бар, разположен на фона на реката. Млад мъж, облечен с колосана бяла риза с навити ръкави, правеше напитки на бара. Жени със свежи лица — Алисън подозираше, че са колежанки, които работят, за да се издържат — обикаляха между гостите с подноси, отрупани с миниатюрни ордьоври в ярки цветове. Хората стояха плътно един до друг, превъзбудени, доста превъзбудени. За миг Алисън видя множеството от хора като един дишащ организъм. Тя поклати глава и прогони илюзията. Това беше стар номер от детството, начин да превърнеш една заплашителна ситуация в нещо далечно и безлично, което можеше да се наблюдава от разстояние.