Поль-Лу Сулитцер - Хана

Случката в Люблин стана през 1878 г. По това време царят на Русия Александър II още не беше убит, прокурорът Победоносцев все още не беше успял да започне прилагането на програмата си за изтребление на евреите. В Люблин дори не задържаха Мендел, шестте му жертви не подадоха оплакване, а царската полиция реши, че той може би е прав. Подобно административно бездействие потресе водача на еврейската общност в Люблин, който, подкрепен от старейшините, успя да издейства да осъдят смутителя — такъв човек беше опасен за всички и за всеки, той можеше да им навлече целия гняв на света и какви ли не репресии. Така Каруцаря беше осъден на три години затвор. Само… защото руснаците не пожелаха да го обесят. Трийсет и шестте месеца налагане с камшик обаче не го прекършиха. Едва освободен през пролетта на 1881 г., първата му работа беше да се изтъпани пред богатата къща на водача Реб Барух Фишелсон, и цяла нощ да върти на латерна една и съща песен, още по-смущаваща, тъй като възпяваше щедростта и ума на същия този Реб Барух. Онзи се опита с примамливото обещание за пет копейки повече (годишно) да изпрати срещу натрапника дузина работници от тъкачницата си. Не намери кандидати за наказателния отряд. Смехът и туловището на Мендел Визокер бяха обезсърчаващи. Не че беше огромен, малко по-висок от средния ръст, но гръдният му кош беше колкото на двама казаци сиамски близнаци, юмруците му напомняха дънери и изглеждаше способен да откъсне главата на човек с едно замахване на ръката.

Мендел Визокер се надвеси над момиченцето, после клекна и разпознавайки сивите очи, каза:

— Зная коя си. Имаш очите на баща си. Ти си Хана.

Огънят бавно напредваше на запад. Мотаеше се с ленива увереност, понеже нямаше вятър. От жаравата, похлупена от димна стена, се разнасяше лек пукот. От време на време на сивкавия фон някой огнен език хвърляше неуловими, яркооранжеви отблясъци, подчертавани от мимолетни пурпурни отражения. Конниците изобщо не се виждаха вече на смаления хоризонт, но усещането за празнота оставаше; внезапната празнота там, където се бе издигал сайвантът беше необичайна. „Стой тук, ще се върна“, каза Мендел на Хана и отиде да прибере каруцата и двата си коня, но не беше съвсем сигурен дали тя е чула заръката му. Когато се върна, я завари в същата поза, в която я бе оставил, тя държеше с две ръце парченцето дърво и го стискаше с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели, единствен знак за изключителната й напрегнатост. „Тя наистина е напрегната“ Чувство на безпокойство обхвана Мендел — реакцията на момиченцето съвсем не му изглеждаше естествена, той помисли, че е полудяло, съкрушено от толкова жестокост.

— Не можеш да останеш тук.

Отговор не последва. А и начинът, по който загърбваше пожара, въпреки че беше само на двайсетина метра…

— Аз съм Мендел Визокер Каруцаря от Мазурия. Познавам баща ти.

— Баща ми умря — продума тя съвсем спокойно.

Мендел я изгледа втренчено няколко секунди и се почувства още по-смутен. Извърна очи на север, по посока на редицата брези, зад която преди около два часа бе видял колоната да изчезва. Един отряд вече се беше върнал, голямата част от войската също можеше да се появи отново всеки момент.

— Кога умря?

— Тази сутрин.

— От погрома ли?

— Не зная какво е това.

— На руски това значи опустошаване — обясни Мендел, като продължаваше да дебне по посока на брезите. — Баща ти от болест ли умря?

— Не.

— Значи са го убили…

— Така каза Яша. — Тя все така не обръщаше глава.

— Яша?

— По-големият ми брат.

— Този, когото казаците удариха с копие и дето изгоря?

— Да.

„Каква необикновена хлапачка! — помисли си Мендел съвсем объркан. Едно от двете: или…“ Но не успя да продължи мисълта си, в същия миг той долови движение зад стената от дървета.

— Ела. Ще те заведа в твоя щетъл.

Той вече знаеше, че тя няма да помръдне. И не помръдна. Хвана я много внимателно, сякаш беше от порцелан, повдигна я и я постави на седалката на своя бруск. Той също се качи, изцъка с език; двата коня потеглиха.

— Познавах баща ти — каза Мендел. Подкара конете в тръст. — Запознах се с него преди шест години в Данциг, където живея. Когато живея някъде… Често сме работили заедно, той ми даваше да превозвам стоки. Даже съм идвал у вас, но ти не помниш, беше много малка. А миналата пролет, когато излязох от затвора, той беше от малцината, които не ме отбягваха. Знам дори, че през 78-а специално отишъл в Люблин да каже на Реб Барух Фишелсон, че е най-големият глупак на света. Познаваш ли Реб Барух Фишелсон?