Поль-Лу Сулитцер - Хана

… Докато стига до гумното, направено от плоски камъни — там пламъците не можеха да я настигнат. А оттам и до пътя, който щеше да се превърне в преграда за огъня.

Трийсет и две години по-късно Тадеуш Ненски щеше да разкаже част от тази случка на Елизабет, „Лизи“ Маккена, като нямаше да скрие нищо от своето „предателство“. На останалото, особено на последните минути, Мендел Визокер щеше да стане пряк свидетел.

Мендел Каруцаря се намираше на по-малко от верста — хиляда метра — от горящия сайвант. Той видя появата на конниците при първото им минаване, когато предвождаха тъкачите, тръгнали пеш или с каруци. Скрил бе собствената си каруца и конете в една върбова горичка край потока, не много далеч от мястото, където Тадеуш градеше своята дига. Не му бе първи погром и знаеше механизма на нещата: „Хип, хип, Юда!“ и останалото. И него го бяха налагали със сопи един-два пъти, а веднъж дори бяха убили коня му „за забавление“, казваше той, смеейки се (но хуморът на Визокер беше много особен). Той бързо се бе досетил за целта на този погром — щетъла. Достатъчно беше да се скрие и да чака. И той чакаше. Видя осемте подпийнали войници да се връщат към сайванта, знаеше, че преди това там са се скрили три деца. Свидетел бе на излизането на Яша, на опита му да избяга, на страхотния удар с копието, нанесен му от един от конниците, на падането му. Мислеше, че момчето е мъртво.

Пое риска да се намеси — конниците бяха на двеста метра — едва когато видя дребната фигурка в черна рокля на прозорчето на обхванатия в пламъци сайвант. Да впряга конете, скрити в храсталака, щеше да му отнеме много време, затова започна да тича. Докато тичаше, я видя как скача върху копите, изправя се, кляка до проснатото тяло, а после как си играе с огъня с неестествено спокойствие. На моменти я загубваше от очи; жълтите пламъци и сивият дим сякаш я поглъщаха, но тя винаги се появяваше непокътната, без изобщо да бърза, и всеки път вече замиращото от тичане сърце на Мендел затупкваше с нова сила. Той, който вярваше в дявола повече, отколкото в Бога, почти бе убеден, че вижда ръката на Сатаната в този безумен и бавен танц на едно момиченце около огъня.

Останал без дъх, запъхтян, с разтреперани крака той най-после стигна до гумното. Съзря я клекнала край пътя, вън от опасност, загърбила огъня. Преди да се доближи до нея поиска да види трупа на хлапето. Ужасно. То се бе превърнало в нещо страшно сгърчено, овъглено и димящо. Да ти се доповръща. Върна се при момиченцето. То дори не обърна глава при приближаването му. Огромните му сиви очи бяха вперени в равнината, тоест в празното пространство. В ръцете си държеше някакъв предмет от черно дърво, белязан с две червени кръгчета.

Мендел Визокер беше на двайсет и четири години. Вярно, бяха го налагали със сопи, но всеки път се бяха събирали по трийсет-четирийсет, за по-сигурно. Беше от хората, които ще ви счупят главата, ако ги ударите пръв, особено ако сте само четирима-петима. Нещо по-лошо дори: способен беше да удари (и то с усмивка), преди да бъде ударен, независимо дали противниците му са евреи или друговерци. В Люблин например бе пребил шестима души, които дори не го бяха докоснали. Изпотрошил им бе костите, защото бяха прерязали коленните стави на един от конете му (който после бе принуден да убие), под претекст, че той евреинът сериозно ги конкурирал като превозвачи.

Беше роден на север, в района на Мазурските езера, но съвсем млад, на петнайсет години, напусна родния щетъл. Запокитил бе филактериите 16, които според обичая на Бар-Мицва 17, искаха да вържат на челото и лявата му ръка. Даже отряза пейсите и обръсна брадата си. След като прекара известно време във Варшава — според мълвата като сутеньор в един бардак на улица „Крошмална“, натрупа достатъчно пари да купи първия си кон и каруца и с тях започна да кръстосва цяла Полша, независимо дали беше руска, австрийска или пруска. Скъсвайки всяка връзка със своите, той просто можеше да стане ренегат или вероотстъпник. Провокатор по природа, той напук се държеше като евреин сред християните и като християнин сред евреите. Случаят в Люблин вдигна голям шум, още повече че бе завършекът на дълга поредица подобни случки, за които беше ясно, че са предизвикани от него. (Влезеше ли в някоя синагога, носеше сако и каскет като поляк, нарочно сядаше в запазената за жени част от храма и подхващаше псалмите с мощен глас; в християнските квартали пък ходеше с кафтан, дори покриваше главата си с перука, развяваше филактерии, и дори одежда с ресни — държеше се по този начин в Киев, най-антисемитски настроения руски град.)