Марлис Мелтън - Набелязана мишена

— Щеше да се случи същото дори ако там бяхте вие.

— Вероятно — самонадеяно отвърна другият, — но те бяха моите момчета.

Коленете на Джо сякаш омекнаха. Може би Харли всъщност не го обвиняваше. Може би се опитваше, също като него, да преглътне факта, че мъжете, с които се бяха подготвяли, бяха се хранили заедно, бяха споделяли, вече ги нямаше.

— Но бяха и мои също — възрази той, като с усилие издържа изгарящия поглед на Харли. Забелязал треперещата му брадичка, продължи: — Много съжалявам, Шон. Не можеш да си представиш колко съжалявам, че всичко свърши по този начин.

Суровото изражение на другия се смекчи. Помежду им настана тишина, тежка и безнадеждна като смъртоносна рана.

— Надявам се, че скоро ще заздравее — каза, като кимна към бузата на Джо.

— Благодаря.

Харли се изправи и стегнато отдаде чест.

С натежала ръка, другият успя да му отвърне.

Скърцайки с ботушите си, командващият се обърна кръгом и напусна помещението.

Джо изчака няколко секунди, преди да се отпусне върху една от пейките, подредени покрай стените на съблекалнята.

Господи, ами ако вината беше негова?

Покри лицето си с ръце и потрепери.

Изминаха цели три дни в обяснения, оформяне на документи, събиране на багаж и пътуване, преди най-сетне да се прибере у дома. Джо насочи черния джип към алеята пред просторната си къща на Вирджиния Бийч, изключи двигателя и се огледа.

В миналото бе гледал на тези завръщания като на необходими, но досадни почивки между отделните мисии. Този път не се очертаваха никакви нови акции в близко бъдеще. Той нямаше да се завърне в частта си.

Имаш прекалено висок ранг, за да останеш оперативен офицер, бе му обяснил капитан Лукас. Време е да командваш своя група. Върви си вкъщи и очаквай да ти се обадят за подробностите.

Домът му обаче му се струваше странно чужд. Когато бе отпътувал от Вирджиния през май, дърветата все още цъфтяха. Сега беше краят на октомври и десетгодишният клен в двора бе обагрен в оранжево. Бялата къща се открояваше на фона на ярката му корона и цветните лехи. Бе платил на едно дете да коси моравата му през лятото. Изглежда, някой бе събирал листата, защото дворът беше съвсем чист.

Настроен прекалено апатично, за да изпита благодарност, Джо се измъкна от колата и изстена. Лекарите бяха установили, че по време на падането по склона е наранил гърба си. Въпреки това се бе отказал от предписаните лекарства. Болката отклоняваше мислите му от изживяната трагедия.

Едва бе успял да затвори вратата, когато нечии приглушени стъпки по тревата го накараха да се обърне. Съседката от най-близката къща — как ли й беше името? — бързаше да го посрещне, прегърнала черно-белия му котарак.

— Господине! — подвикна тя дружелюбно. Свенливата й усмивка изчезна, щом забеляза грозната рана от изгаряне на бузата му, но бързо засия отново. — Върнахте се — добави и спря до предната гума на джипа.

— Да — отвърна той рязко.

Радваше се да види котарака си отново, но не беше в настроение да води глупави разговори.

Бледосините й очи го обляха като топла карибска вълна.

— Бях започнала да се притеснявам — призна жената. — Разбрах за ужасната трагедия от новините и много съжалявам. Сигурно сте изгубили много близки приятели.

Прямотата й му дойде в повече.

— Благодаря — Джо погледна котарака. — Феликс, лентяй такъв. Защо си досаждал на дамата? — Пристъпи напред, за да го погали по главата.

— О, няма проблем — увери го съседката. — Просто разбра, че у нас ще може да се радва на по-здравословен хранителен режим. Вашата… приятелка не се оказа достатъчно надеждна гледачка.

Хладната забележка по адрес на Барбара го накара да вдигне глава. Забеляза, че тя оглежда драскотините по ръката му, затова се обърна бързо, за да вземе чантата от задната седалка на джипа. Тежестта й го накара да изстене. После протегна ръка към Феликс.

— Благодаря, че сте го наглеждали.

Със смръщено от състрадание лице, жената внимателно му подаде животинчето.

— Ако мога да ви бъда полезна с нещо… — предложи тя.

— Благодаря — повтори той вече съвсем студено.

В момента не можеше да изпитва нищо друго, освен отчуждение. Чувстваше се наранен, уязвим, напълно изваден от равновесие.

— Е, радвам се, че се върнахте.

Със същата смутена усмивка, тя се отдалечи по моравата, като леко помаха пръсти. Не движеше плавно бедрата си. Поне не преднамерено.

Объркан от неочакваната й дружелюбност, Джо веднага я изхвърли от мислите си и забеляза, че котаракът го гледа предупредително.