Марлис Мелтън: Набелязана мишена

Беше необичайно морският тюлен да вдига такъв шум. Естествено, беше устройвал купони, които понякога се проточваха до три часа сутринта. Ала той самият беше толкова дискретен, че почти не се разбираше кога излиза и кога се прибира.

До тази вечер. Нещо определено не беше наред. Прекалено дълго бе общувала с ранени войници, за да не го разпознае. И тази мисъл й пречеше да заспи.

Още един тъп звук, последван от вик.

Това е. Като отметна завивките, тя се изтърколи от леглото. Ами ако се беше наранил и се нуждаеше от помощ? Професията й не позволяваше да се преструва, че нищо не се е случило.

Загърна се в халата си, обу чехлите и излезе от стаята.

Надникна в спалнята за гости и се увери, че Офелия спи похърквайки. Пени се спусна по стълбището и заключи сестра си отвън.

Ключовете подрънкваха в джоба й, докато прекосяваше моравата към тъмната къща. Сланата мокреше краката й. От топлия й дъх във въздуха се образуваше пара. Премръзнала, най-сетне стигна до вратата на Джо и почука.

«Какво търся тук?», запита се, след като се ослуша и не чу нищо в притихналата къща на съседа. После си повтори, че има всички основания да се тревожи. Дори да я отпрати, поне ще го предупреди да пази тишина.

Вдигна ръка и почука отново.

Нищо. Може би най-сетне беше заспал.

Е, чудесно. Значи и тя можеше да се върне в леглото. Но точно когато се обърна, отвътре се разнесе звън от разбито стъкло, последван от цветиста ругатня. Той не само че не спеше, но по всичко личеше, че се е наранил.

Пени почука по-силно и подвикна:

— Сър? Добре ли сте?

Долепи ухо до вратата и чу трясък от падащи предмети и тихо стенание. Завъртя дръжката и установи, че е заключено.

Можеше да направи две неща: да се възползва от резервния ключ, който бе виждала приятелката му да пъха под изтривалката, или да си върви.

За момент избра второто. Направи три крачки, спря колебливо и се върна обратно. Извади ключа от скривалището и отключи.

— Сър? — извика отново и потръпна нервно. — Аз съм съседката ви. Сега ще вляза.

Пени се промъкна през входната врата на лейтенант командир Монтгомъри и тихо я притвори зад гърба си. Не стига, че в антрето беше тъмно като в рог, но и къщата беше много по-голяма от нейната и напълно непозната. Пусна ключа в джоба си при своя и тръгна предпазливо в тъмнината.

Бледата светлина, прокрадваща се откъм вътрешността на къщата, беше единственият й ориентир. Когато минаваше покрай стълбището, нещо меко се отърка в краката й я накара да изпищи.

— Феликс!

Останала без дъх, тя притисна ръка до биещото си до пръсване сърце.

Твърдият паркет под краката й премина в стъпала, които водеха към всекидневна на по-ниско ниво. Осветяваше я слаба светлина, идваща, както се оказа, откъм кухнята. На близките плотове забеляза парчета от счупена чаша и капки кръв. Блъсна я остра миризма на уиски.

— Сър! — извика ужасена.

Нещо силно стисна десния й глезен. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, когато я дръпна и тя изгуби равновесие. Разпери ръце, за да забави падането, и се просна върху едро мъжко тяло, скрито в мрака.

Очевидно намеренията му не бяха просто да я събори. Сграбчи я и я претърколи на пода. В следващия момент Пени лежеше по корем, дясната й буза бе притисната към килима, лявата й ръка бе болезнено извита към гърба. Някаква тежест притискаше гръбнака й. Краката й бяха като парализирани.

— Кой си ти? — изръмжа мъжът в ухото й, като сливаше думите.

Нещо топло и лепкаво капеше върху лицето й.

— Лейтенант Пени Прайс, сър — обясни му задъхано. — Съседката ви.

Той кървеше отгоре й, осъзна тя, усетила позната сладникава миризма.

— Пени — хватката му леко се разхлаби. — Медената паричка [2] Penny — монета, равна на 1/100 от лирата. — Б. пр. — подразни я с особена нотка в гласа. — Не знаех, че очите ти са сини.

Нямаше начин да види цвета на очите й в тъмнината, значи ги бе забелязал предишния ден.

— Сър, струва ми се, че сте ранен. Аз съм медицинско лице и мога да ви помогна — започна тя сериозно.

— Порязах си ръката на стъкло — обясни той.

Внезапно се отпусна тежко и Пени се уплаши да не изгуби съзнание, защото тогава щеше да й бъде много трудно да се измъкне изпод него.

— Сър! — извика остро.

Успя да привлече вниманието му.

— Мммм…

— Причинявате ми болка. Бихте ли се отместили, моля?

— Извинявайте.

Мъжът се надигна и тя се претърколи на една страна, после го улови за ръцете и с усилие му помогна да седне. Тъмни струи се стичаха по лицето му от дълбока рана над дясната вежда. Не я беше получил, докато бе събирал натрошените стъкла.