Марлис Мелтън: Набелязана мишена

— Е, разполагам само с чекове — заяви тя, опитвайки се да не обръща внимание на сексуалното привличане помежду им. — Приличам ли на човек, който носи големи суми у себе си?

— Я стига — подигра я той. — Само един поглед към колата ти е достатъчен да ме увери, че чекът няма покритие.

Арогантността му я накара да се задъха от гняв.

— И ако не ме лъже интуицията, имаш няколко неплатени глоби за превишена скорост.

— Слушай, млади човече — прекъсна го Лия, преди да е направил още някои верни догадки. — Не съм длъжна да търпя грубости. Защо просто не се качиш в колата и не се прибереш при мама?

Той повдигна вежди и наклони глава, сякаш искаше да й каже: Ще се престоря, че това последното не съм го чул.

— Ето как ще се разберем — подхвърли закачливо с едва забележим филаделфийски акцент. — Какво ще кажеш да ме заведеш на вечеря и да приключим със случая?

— Да не си луд? — изкрещя тя, изумена от предложението.

— Явно предпочиташ да намеся властите — сви рамене мъжът и посегна за телефона си.

— Не, чакай! — сърцето й биеше до пръсване и мислите й се въртяха хаотично, но бе съхранила способността си да размишлява поне дотолкова, доколкото да прецени, че положението не е безнадеждно. За да спечели време, добави: — Значи ще забравиш за нелепия инцидент, ако те заведа на вечеря?

— Предпочитам морската храна — каза той и очите му блеснаха дяволито.

— И как мога да бъда сигурна, че не си някой психар или нещо такова?

— Няма как — отвърна й, повдигайки рамене.

— О, страхотно. Много успокоително. На колко години си? На осемнайсет? Да не си падаш по по-възрастни жени?

— Възрастта не е единственият белег на зрелостта — невъзмутимо отбеляза младежът.

— Така е — тя погледна колата си, преценявайки възможността да скочи в нея и да избяга.

— Запомних регистрационния ти номер — подхвърли той, сякаш прочел мислите й. — Веднага ще се обадя в полицията.

Лия си представи реакцията на Пени при появата на униформените.

— Чакай ме пред «Пийбоди» довечера в седем.

Да бе. Като че ли щеше отиде на среща с хлапак като него дори и заведението да не беше сред най-популярните в града.

— Там съм.

Колоната от коли покрай тях се раздвижи. Някой натисна клаксон. Шофьорите им хвърляха гневни погледи.

— Дай ми колието си.

— Какво? — на верижката висеше медальон, който някога бе принадлежал на баба й.

— Ако си го искаш обратно, ще трябва да дойдеш довечера.

— Няма да ти го дам — отсече гневно тя. — Ето ти пръстена ми. — С въртеливо движение започна да смъква от безимения пръст на дясната си ръка украшението от опал. Беше подарък от последния й приятел, истински глупак. Изобщо нямаше да й липсва.

Той прие залога с подозрителна гримаса.

— А сега ме остави на мира. Скоро ще се видим — прибави Лия, като оглеждаше намръщените лица на минаващите покрай тях шофьори.

Чудеше се дали Ерик се е забавлявал добре.

— Дължиш ми една вечеря — напомни й войникът, докато затваряше вратата на колата й. После почука на стъклото: — Предпазният колан.

С въздишка на досада, тя преметна колана през гърдите си и го закопча. После вдигна глава и го видя да се настанява зад волана. Хвърли й един поглед в огледалото за обратно виждане, включи двигателя и подкара шумно.

— Невъзпитан негодник — измърмори Лия и потегли бавно.

Бе разтърсена от инцидента, но поне й беше помогнал да отклони мислите си от по-сериозните тревоги, като например дали Ерик знае, че е ходила във ФБР и дали вече замисля разплатата.

В седем и половина сутринта Пени излезе от къщи, облечена в униформата си, и с облекчение си помисли, че е петък. Спря на предните стълби, за да вдиша студения въздух. Падналия през нощта дъжд го бе освежил. Слънцето, надничащо над покривите на сградите, беше масленожълто. Би предпочела да наблюдава изгрева на брега на Атлантическия океан, но дългът я зовеше и беше крайно време да тръгва. Поне щеше да разполага с целия уикенд, за да си отпочине след допълнителните работни часове.

Шум от затръшваща се врата я накара да обърне поглед към дома на Джо Монтгомъри. Видя го да куцука към джипа си. Беше облечен в парадната си униформа, с пискюли и метални копчета, които проблясваха на слабата светлина. Запита се закъде ли е тръгнал в този вид.

Сякаш усетил присъствието й, той се извърна и забави крачки. Въпреки сянката, хвърляна от козирката на шапката, тя успя да забележи болезнените бръчки около устата му.

— Добро утро — провикна се Пени през моравата. Беше ли спал изобщо, откакто се бе върнал? По цяла нощ лампите в къщата му светеха.