Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

— Поля, какво ти става? — разтревожи се Дудикова, защото, ако трябва да съм честна докрай, изведнъж почувствах, че любовта ми към хората с бели престилки не се основава само на алкохола, а и защото обичайната ни разнородна компания беше разнообразена от някакъв непознат.

— На мен ли? Нищо ми няма. Кой е този? — леко кимнах аз по посока на неочаквано появилото се в нашите редици осмо световно чудо. Той също беше с бяла престилка, а на вид толкова напомняше прекрасен принц от най-висока класа (т. е., сини очи, усмивка като на Александър Абдулов, тъга като на Олег Меншчиков и обаяние като на Фьодор Бондарчук [4] Александър Абдулов, Олег Меншчиков, Фьодор Бондарчук — известни руски актьори — бел. прев. , беше и с неговия ръст), че на мен, както се казва, ми спря дъхът.

— Какво те интересува? Нали вчера ми се кле, че между вас с Костя всичко е прекрасно? — разтревожи се Динка.

Можех да я разбера. Не че двете бяхме някакви моралистки, но тъй като аз се бях омъжила по любов и смятах да живея с Костик до края на дните си в пълна хармония, не трябваше да реагирам по никакъв начин на синеоки красавци. Което и правех вече четири години. Стоически парирах всякакви по-пълзновения спрямо женската си неприкосновеност, независимо от кого идваха. А сега, изведнъж дори и аз не разбрах какво ми стана. Уж не правех нищо освен да пия мартини и да се любувам, слушайки звъна на чашите, на рядко красив, усмихнат и привлекателен мъж. Струваше ми се, че се държа прилично. А и си беше така. Само дето… Някъде четох, че когато мъж или жена изпитват симпатия към някого, буквално с кожата си започват да отделят хормон, способен да привлече обекта. Да го подмами, да се приближи. Така и аз си седях на мястото си до главния лекар, мълчах си, сръбвах си разкрепостяваща напитка през сламка, но тялото ми автоматично беше заело поза, съответстваща на стремежите ми.

Устните ми от само себе си бяха станали по-червени, по-влажни и не знам още по-какви. И разбира се, имаше го хормона. Отделях го, компенсирайки четири години застой. И нито една мисъл, че може би не съм права и не постъпвам порядъчно спрямо Костя, не помрачаваше съзнанието ми.

— Това е новият ни очен лекар — с недоволен тон ми съобщи Дина. — Голяма работа! Просто още един красив мъж.

— Страхувам се, че не е просто — въздъхнах аз.

Струваше ми се, че от кратките му заинтересувани погледи съм забравила да дишам. Той, разбира се, вече беше забелязал, беше почувствал интереса ми. Макар че старателно го маскирах под любезни усмивки, които не бяха насочени към никого конкретно и под разсеяния си поглед „гледам всички, не само Вас".

— Ало? Ами Костя? Костя? — скандираше Динка.

Огледах се смутено. За мен беше проблем дори да откъсна поглед от него. Добре че не я попитах кой беше Костя.

— Нали не правя нищо нередно — абсолютно искрено се възмущавах аз.

И наистина, защо всички са се заяли с мен? Аз самата не разбирах какво ми става, но със сигурност не изпитвах чувство на вина. Това беше сигурно. Какво толкова, че веднъж съм си набелязала мъж, на когото искам да направя впечатление. От сто години не бях искала да правя впечатление на никого, в това число и на Костя, за когото отдавна знаех всичко. Някога — преди четири години, тръпнех по същия начин от погледите на Костя. И се измъчвах от същата неувереност, опитвайки се да отгатна какво ще каже или направи. И кога. Но след това той ми каза заветните думи, които толкова очаквах.

— Скъпа, искаш ли да се оженим? — делово ме попита той.

Аз, разбира се, закърших пръсти и се поколебах малко от приличие. Около пет минути. А какво искате, след като мечтаех за Костя и не спях заради него нощем? Ами ако, докато мислех върху предложението му, той вземеше да го оттегли? Така че се оженихме и аз наистина бях щастлива, но после… всичко се промени, някак издребня. По някаква причина мисля, че това не става само с мен. Очевидно любовта, както и всичко друго, си има срок на годност. И след като той изтече, тя се разваля и изгнива.

Мислиш си, ето я любовта ми, седи на дивана и чете вестник. Скъпа ми е като всичко друго, за което съм платила скъпо, но след изтичане на срока на годност мъжът се превръща просто в родственик. Точно както виното се превръща в оцет. Кой казва, че оцетът е лош. Той е необходим. Но вече не е вино.

— Полинка, не е ли по-добре да си тръгваме? — Динка направи последен опит да ми ограничи свободата.

— Няма да стане. Няма да си тръгна. Имаш ли представа откога никой не ме е гледал така? — изясних намеренията си аз.