Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

— Както искаш! Аз съм те предупредила! — ядоса се Динка и ме остави сама на бойното поле.

Вече не се съмнявах в това, че съм на истинско бойно поле. Ако се съди по неяснотата, която се излъчваше от тоя красавец, помежду ни се завързваше истинска интрига. И двамата разигравахме пиесата „За нищо на света няма да се доближа пръв". Въпросът за отговорността беше поставен на дневен ред. Може да е смешно, но в най-тънките моменти ни се струва, че ако не сме направили ние първата крачка, а той, то той ще бъде виновен за всичко.

— Ти наистина ли мислиш, че в начина, по който изяждаш с поглед нашия очен лекар, няма нищо осъдително? — съскаше в ухото ми Дудикова.

Но кой може да спре каруцата, която е поела към пропастта? Красавецът ме обстрелваше с всичките си оръдия и аз предавах крепостта лека-полека и накрая, когато дамите в бели престилки вече танцуваха под звуците на „Всичко ще бъде наред" на Верка Сердючка [5] Верка Сердючка, артистичен псевдоним на украински певец и актьор, спечелила „Евровизия“ — бел. прев. и с въздишка минаваха на коняк с лимон, до ухото ми се разнесоха сакраменталните думи:

— Вие танцувате ли?

— Не и днес — сластно отговорих аз, стараейки се да вложа в гласа си повече загадъчност. Все пак вече съм на трийсет и знам как да разпаля мъжкото въображение. Не, не съм безумна красавица, от която всеки губи ума и дума. Дори напротив, прекарала съм по-голямата част от живота си, чувствайки се като грозното патенце.

Имах доста широк ханш, съчетан с почти пълно отсъствие на явлението бюст. Чертите на лицето ми бяха прекалено резки. Тези три особености направо ме убиваха до двайсет и третата ми година. След това разбрах, че не мога нищо да променя и трябва да извлека максималното от това, което имам. Проведох ревизия и установих:

а) имам дълги крака,

б) имам красиви устни,

в) всички дрехи седят добре на малък бюст,

г) ханшът ми не е чак толкова пълен.

В моя случай това е повече плюс, отколкото минус. Преди просто съм била глупава и не съм оценявала щастието си. След тази ревизия започнах да общувам много по-лесно с хората. Пуснах си дълга коса и губех страшно много време да се грижа за нея.

С помощта на съвместните усилия на природата и достиженията на химията косата ми придоби красив пепелнорус оттенък. В съчетание с умело подчертаните ми устни тя създаваше такова впечатление, че всеки мъж съвсем искрено решаваше, че съм рус ангел. Останалото го постигаха добре подбраните дрехи, високият ръст и самоувереността ми. И така, вече седем години бях нагледен пример за френската поговорка, която гласи: „Ако жената не е станала красавица до трийсетата си година, значи е пълна глупачка." Аз станах. Сега оставаше да разбера доколко резултатът от усилията ми може да порази въпросния синеок красавец, който беше очевидно раздразнен от отказа ми да се слея с него в танц.

— И защо? — раздразнено попита той.

— Не ми се танцува — свих рамене аз… май че клъвна. Да му се не види, толкова е приятно.

— Тогава, ако искате, мога да Ви прегледам очите. Той ме огледа с професионален поглед.

Развеселих се.

— Мисля, че прегледът няма да е обективен. Очите ми вече са разфокусирани — отказах аз, макар че идеята да остана насаме с него в кабинета му и той нежно да се надвеси над мен, не беше лоша. Но щеше да бъде толкова очевидно и неприлично, че нямаше как да се съглася на такова нещо. Не, и дума не можеше да става. Замълчах огорчено.

— Аз съм Денис — след като помисли малко, се усмихна принцът. — Нима наистина трябва да си търся повод, за да се запозная със симпатична жена?

— Разбира се, че не. Макар че, трябва да се уточни какво имате предвид под „да се запозная" — лукаво реагирах аз.

— Ами не знам защо, но ми се струва, че между нас има много общо.

— Между нас няма абсолютно нищо — подразних го аз. — Полина.

— Много, много ми е приятно — отвърна той многозначително, целувайки ми ръка. А после започна онова, заради което и беше замислено всичко. Хвърляхме си многозначителни погледи, докато водехме безобиден разговор. Той ми правеше двузначни витиевати комплименти, а аз му показвах, че изобщо не съм това, което може да си помисли за мен на пръв поглед.

— Омъжена ли сте? — въпросът прозвуча след полунощ, когато спасителите на човечеството в бели престилки толкова малко приличаха на хора, че би било неразумно да се оставим да ни лекуват.

— Да — не скрих аз. Нали и без това продължавах да си разказвам приказки, че нямам нищо лошо предвид, а искам само да си осигуря малко положителни емоции. Не е наказуемо. Никого не лъжа. Нали така!?