Нора Робъртс: Проклятието на Анжелик

Знаеше, че само с късмет далеч не се стига, както го бяха доказали и десетте години на търсене. Бяха необходими пари, време и изнурителни усилия. Бе необходимо умение и дълги месеци на проучвания и подготовка.

Но докато плуваше към баща си през кристално сините води на Карибско море, тя бе повече от склонна да участва в играта.

Изобщо не бе неприятно да прекарва лятото на своята двайсета годишнина в гмуркане край брега на Сейнт Кристофър и да се плъзга във великолепната топла вода сред риби с блестяща окраска и скулптури от разноцветен корал. Всяко гмуркане носеше изненади. Какво ли има например под онзи бял пясък, скрито сред ветрилообразните сводове и морските водорасли, погребано под изкусно преплетените корали?

Въпросът не бе в съкровището, знаеше тя. А в търсенето.

Е, от време на време ти излизаше и късметът.

Много добре помнеше първия път, когато извади една сребърна лъжица от тинестото й ложе. Изненадата и тръпката, които почувства, докато държеше в ръцете си почернелия прибор и се чудеше кой ли е сърбал бульона си с него. Навярно капитанът на някой натоварен със съкровища галеон. Или пък любимата на капитана.

Пак тогава майка й жизнерадостно разтрошаваше едно голямо парче конгломерат — каменен къс, роден от вековната подводна дейност на десетки химически реакции. Помнеше доволния й писък, после и триумфалния смях, който твърде много приличаше на магарешки рев — Марла Бомон бе попаднала на златен пръстен.

Редките попадения позволяваха на семейство Бомон да прекарват по няколко месеца всяка година в търсене на нови находки. На още късмет, на още съкровища.

Докато плуваха рамо до рамо, Реймънд Бомон потупа дъщеря си по ръката и й посочи нещо. Заедно проследиха ленивото цапане на една морска костенурка.

Смехът в очите на баща й казваше всичко. Бе работил усилено през целия си живот и сега се наслаждаваше на отплатата. За Тейт моменти като този бяха неоценими.

Те плуваха заедно, свързани от любовта към морето, тишината, цветовете. Отряд старши сержанти 1 1 Вид малка риба, живееща в топлите води на Атлантическия океан, нашарена с вертикални черни линии. — Б.пр. се стрелна край тях и златно-черното им райе проблесна на слънцето. Заради чистата радост от движението, Тейт направи лениво кълбо във водата и се загледа в сблъсъка на слънчевите лъчи с морската повърхност над главата си. Чувстваше се толкова свободна, че се засмя и потокът мехурчета, изригнал от устата й, стресна един любопитен сержант.

Гмурна се по-дълбоко, следвайки мощните движения на баща си. Пясъкът криеше толкова тайни. Всяка могилка можеше да се окаже дъска на прояден корпус на испански галеон. Тъмният участък ей там можеше да прикрива скрито пиратско съкровище. Напомни си да не се любува на ветрилообразните шарки на морския релеф и на коралите, а да търси знаците, сочещи потънало съкровище.

Бяха тук, в топлите води на Карибския басейн, по следите на онова, за което мечтае всеки търсач на съкровища. Недокоснатите останки на потънал кораб, криещи кралско съкровище. Това беше първото им гмуркане и имаше за цел да ги запознае с терена, чието местонахождение бяха издирвали прилежно в книги, карти и диаграми. Щяха да изпробват теченията, да измерят силата на прилива. И може би — само може би — щеше да им излезе късметът.

Тя се насочи към една пясъчна могилка и започна да маха бързо с ръце. Баща й я бе научил на този най-прост метод за разравяне на пясък, когато разбра, че и тя изпитва неутолим интерес към новото му хоби да се гмурка с леководолазен дихателен апарат.

През следващите години той я бе научил и на много други неща. На уважение към морето и към всички негови обитатели. И към онова, което лежеше скрито на дъното. Най-съкровеното й желание бе един ден да открие нещо — за баща си.

Тя извърна очи към него — той разглеждаше един нисък коралов гребен. Колкото и да мечтаеше за съкровища, създадени от човешка ръка, Реймънд Бомон обичаше съкровищата, създадени от морето.

След като не намери нищо при могилката, Тейт се стрелна към една красива раирана раковина. С периферното си зрение улови тъмносинята сянка на нещо, което се приближаваше към нея, бързо и тихо. Първата смразяваща мисъл, която мина през главата й, бе, че я напада акула и сърцето й прескочи уплашено. Обърна се, така както я бяха учили, посегна с една ръка към водолазния си нож и се приготви да защитава себе си и баща си.

Сянката се оказа водолаз. Хлъзгав и бърз като акула наистина, но човек. Дъхът й изсвистя навън в поток от мехурчета. Водолазът направи знак към нея, после и към мъжа, който плуваше след него.