Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

И, разбира се, Джеймс. Печен и по-хитър, отколкото Вандайк бе предполагал. Повече от елементарния инструмент, който той бе очаквал. И си въобразяваше, че е надхитрил Сайлъс Вандайк.

Джеймс Ласитър си мислеше, че ще намери и ще си присвои „Проклятието на Анжелик“, амулета на властта, на легендата. Носен от вещица, бленуван от мнозина. А това значеше, че е глупак. Вандайк бе вложил в амулета време, пари и усилия, а Сайлъс Вандайк никога не правеше лоши вложения.

— Днес ще имаме добър улов. — Джеймс пристегна ремъците на кислородните си бутилки. — Направо го подушвам. Сайлъс?

— С теб съм.

Джеймс затегна колана на кръста си, нагласи маската и скочи във водата.

— Татко, чакай…

Но Джеймс само вдигна ръка в поздрав и изчезна под повърхността.

Светът бе тих и смайващ. Слънцето пронизваше с пръсти повърхността и начупваше морската синева с копия от трептяща бяла светлина. Пещери и замъци от корал се разстилаха във всички посоки и създаваха потайни светове.

Една акула с отегчени черни очи изви тялото си и се отдалечи, плъзгайки се във водата.

С чувството, че тук е много повече у дома си, отколкото във въздушното пространство горе, Джеймс се гмурна дълбоко. Вандайк го следваше плътно. Потъналият кораб се очертаваше ясно сред ограждащите го изкопи, прокопани в търсене на ценни находки. Коралът предявяваше правата си над разбития нос и превръщаше дървото във фантазия от цветове и форми, сякаш инкрустирани с аметист, изумруд и рубини.

Това бе живото съкровище, омайният шедьовър, сътворен от слънце и морска вода.

И, както винаги, бе удоволствие да го видиш.

Когато започнаха да работят, усещането за задоволство, което изпълваше Джеймс, се засили. Лошият късмет на Ласитърови бе зад гърба му, помисли си той замечтано. Скоро щеше да бъде богат… известен. Усмихна се. В крайна сметка, той сам бе попаднал на дирята, бе прекарал часове и дни в проучване и сглобяване на мозайката от следи, която водеше към амулета.

Дори би могъл да изпита известно съжаление към тоя задник Вандайк — нали Ласитърови щяха да са тези, които ще го извадят. В други води, по време на собствената си експедиция.

Улови се, че протяга ръка да погали една коралова издатина сякаш бе котешки гръб. Тя беше като в мъгла.

Разтърси глава, но мъглата остана. Аларменият звънец прозвуча някъде в мозъка му, много далече и глухо. Но той бе опитен гмуркач и разпозна признаците. Един-два пъти бе имал незначителни инциденти с азотната наркоза. Никога на такава малка дълбочина, помисли си разсеяно той. Бяха доста над трийсетте метра.

Въпреки това той потупа кислородните си бутилки. Вандайк го наблюдаваше, очите му бяха студени и преценяващи зад маската. Джеймс подаде сигнала за изплуване, но Вандайк го дръпна назад и посочи към потъналия кораб. Ласитър бе озадачен. Нагоре , сигнализира отново, и отново Вандайк го задържа.

Джеймс не се остави на паниката. Не се паникьосваше лесно. Знаеше, че е бил обект на саботаж, макар умът му да бе прекалено замъглен, за да разбере как точно е станало. Вандайк бе аматьор в този свят, напомни си той, и не осъзнаваше размера на опасността. Значи трябваше да му покаже. Очите му се свиха съсредоточено, той се завъртя и посегна към кислородната тръба на Вандайк.

Подводната битка бе бавна и зловещо тиха. Рибни ята се пръскаха като цветни копринени ленти, после се връщаха да погледат драматичната борба между хищник и плячка. Джеймс чувстваше как съзнанието му се изплъзва сред замайването и дезориентацията, които вдишваше заедно с азота. Мобилизира всичките си сили и успя да се издигне три-четири метра, като риташе бясно с крака.

После се зачуди от къде на къде му е хрумнало да излиза. Започна да се смее, мехурчетата въздух изригнаха навън и литнаха нагоре, когато екстазът го призова. Той прегърна Вандайк и го завъртя в бавен танц, за да сподели радостта си. Бе толкова красиво тук, в позлатената синя светлина сред бисери и скъпоценности в хиляди непознати цветове, които чакат, стоят и чакат да бъдат събрани.

Беше роден да се гмурка в дълбините.

Скоро веселието на Джеймс Ласитър щеше незабелязано да премине в кома. И в тиха, утешителна смърт.

Вандайк протегна ръце, когато Джеймс започна да рита. Липсата на координация бе просто още един симптом. Един от последните. Ръцете на Вандайк стиснаха кислородната тръба и я изтръгнаха от маската. Джеймс примигна объркано и потъна.

Съкровище, златни дублони и испански долари. С малко късмет щеше да ги обере от морското дъно като праскови от дърво. Или поне така бе казал баща й, помисли си Тейт, докато се гмуркаше.