— Благодаря — усмихвам му се и го целувам, докато той се пресяга, прегръща ме и ме слага на коленете си. Отпивам глътка от охладеното вино. — Ммм, супер е — въздъхвам с удоволствие и нямам предвид само виното.
В Париж сме само за уикенда. Най-накрая реших да използвам онези билети, които Ванеса ми подари за рождения ми ден миналата година. Качихме се на Евростар в петък и се настанихме в чудесен хотел със собствен спа център и ресторант, включен в списъка на „Мишлен“. Макар, ако трябва да бъда честна, да прекарваме повечето време в спалнята. Сещате се какво имам предвид.
— Какво си купи? — усмихва ми се Оливър. — Не ми казвай — всичко!
Засмивам се и започвам да му показвам придобивките си. Той охка и ахка, както се полага, при вида на обиците ми, въодушевява се от роклята ми (дори добавя колко много ще отива на сандалите ми) и не ми се присмива, когато му показвам вазата във форма на китара. Когато я видях, ми се стори добра идея. И най-вече не ми натяква, че е трябвало да инвестирам тези пари в пенсионния си фонд, вместо да ги харча. За което истински го обичам.
Всъщност има толкова много неща, заради които обичам Оливър. Той е забавен и мил и ме разсмива, а и фактът, че го харесвам по къси гащета, също е от полза. Това не означава, че понякога не се караме или не спорим. Божичко, как спорим само! Но обикновено всичко свършва толкова бързо, колкото е започнало, а после идват и приятните начини за сдобряване.
Преди често се чудех защо сме пропилели цялото това време, защо ни отне десет години и беше нужна цяла поредица от странни съвпадения, за да се съберем заедно, но после осъзнах, че така е станало по-добре, защото на двайсет и една години нямаше да го оценя така, както сега. И нямаше да бъде толкова страхотно. Което доказва, че има някои неща, които съм научила през годините.
Само дето в момента Оливър се държи странно, осъзнавам внезапно, премествайки се на стола срещу него.
— Какво има? — питам аз, защото той ме гледа с променено изражение на лицето.
— Нищо — отговаря и се усмихва леко, отпивайки от бирата.
Ооо, не на мене тия! Има нещо със сигурност. Наблюдавам го внимателно известно време и се опитвам да се досетя какво може да е. После се отказвам, защото си нямам никаква идея.
— Ще поръчаме ли? — предлагам весело.
— Ъъъ… разбира се — съгласява се той. — Ще взема същото като теб.
Така, това е. Оливър никога не взема същото като мен. Той винаги се чуди цяла вечност какво да избере и след това поръчва всякакви невероятни и чудесни комбинации от ястия. Тъкмо отварям уста да му го кажа и да му поискам обяснение, когато внезапно той се отпуска на земята на колене.
Поправка: на едно коляно.
За секунда спирам да дишам. Божичко, дали ще направи това, което си мисля, че ще направи?
Поглежда ме. Не мисля, че някога съм го виждала толкова нервен.
— Още първия път, когато те срещнах, се влюбих в теб, окончателно и безвъзвратно — започва Оливър с треперещ глас, — но ти дори не ме забеляза.
Опитвам се да изпротестирам, но той ме спира.
— Не, не ме забеляза — казва печално.
Изчервявам се.
— Да, така беше.
— След това ме пренебрегна напълно.
— Не съм! — викам аз. — Добре де, признавам, но само защото не можах да разпозная посланието.
— И после те срещнах отново и те намразих — ухилва се пак.
— Не, аз те намразих — връщам му го.
— Всъщност… се опитах да те намразя, но тогава ти почисти след Уели… — Оливър сбръчква носа си и се заглежда в земята. После вдига отново глава и ме поглежда право в очите. Гледа ме втренчено, без да мига.
Внезапно осъзнавам, че гърлото ми е пресъхнало и преглъщам нервно.
— Шарлот, минаха десет години, девет месеца и деветнадесет дни — бърка в джоба си и вади оттам малка кутия за бижута.
— Ще се омъжиш ли за мен?
Казва думите и сърцето ми просто изскача от гърдите ми.
Безмълвно Оливър ми подава кутийката. Отварям капака и вътре откривам най-прекрасния античен пръстен. Изумруд, оформен като нежно цвете. Изпитвам странното усещане, че съм го виждала и преди. Камъкът улавя слънчевата светлина и проблясва и внезапно си спомням. Преди девет месеца. Старата дама, седяща на пейката. Тя носеше този пръстен. Но това е невъзможно. Освен ако… Завива ми се свят.
Освен ако това не съм била аз. След години. Моето по-старо Аз, което е говорело на по-младото ми Аз. Какво ми каза тя? „Животът не е сложен. Всъщност е съвсем прост. Важните отговори са лесни. Ще разбереш какво да кажеш, когато моментът дойде.“
Читать дальше