Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

Мили Боже, надяваше се да не е прав и Борг да не ги е избил.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Напротив. Борг е много добър. Аз съм го обучил.

— Всичките тези хора ще умрат за нищо. Дори не можеш да бъдеш сигурен, че ще намериш чука.

Той се усмихна.

— Казах ти, че сам ще дойде при мен.

Бе така дяволски сигурен.

— Няма да ти го дам аз. Никога не съм знаела къде е. И все още не знам.

— Но ми достави такова удоволствие да разпитвам. — Побутна я по пътеката. — Колата ми е на пътя. На няколко километра от твоята. Мисля, че е време да намерим по-удобно място за разговора си. Възможно е добрите монаси да са чули изстрелите.

Беше почти време да се впусне в бяг. Пистолетът беше под папратта на няколко метра по-нататък по пътеката. Трябваше да се опита да бъде по-сговорчива, да приспи подозренията му. Или може би не. Да го ядоса? Всичко, което би отвлякло вниманието му.

— Да разпитваш? Така ли наричаш това, което стори на Джоел?

— Думата е толкова добра, колкото и всяка друга. Разбира се, този път ми липсваше любимото.

— И какво е то?

— Цел. — Постави длан под лакътя и отново я побутна. — Точно затова присъствието ти в лагера правеше нещата много по-поносими.

— Не знаех какво… — Млъкна, защото най-после прозря всичко. Тялото й се изви в дъга, сякаш някой я бе ударил силно в гръбнака.

О, мили Боже!

Защо сега? , бе запитал Гарет. Защо точно сега иска да се отърве от всички? В това няма смисъл.

Не ме тревожи. Чукът сам ще дойде при мен.

Липсваше ми любимото… Цел.

Обърна се рязко с лице към него.

— Чукът е у теб. Да, вече го държиш в ръцете си. Точно затова смяташ да се отървеш от всички, които знаят за него. Имаш каквото искаш и сега ще се отървеш от свидетелите.

— Така ли? — Въпросът му бе леко присмехулен, както и изражението му.

— Да. Знаеш, че е така. И искаш и аз да го знам. В противен случай, нямаше да правиш намеци.

Той наклони глава.

— Признавам, че се поддадох на изкушението. Разочароващо е, че не мога да покажа на всички колко съм умен. Изкушавах се да ти кажа и преди, докато бяхме заедно, но имаше вероятност, макар и малка, някой да те отмъкне от мен.

— Да, чукът е у теб. — Ужасната истина се разкриваше постепенно пред очите й. Гърлото й бе така стегнато, че думите едва излизаха. — Чукът е бил у теб и през цялото време, докато си измъчвал Джоел, а мен разпитваше отново и отново.

Той кимна.

— О, да, от първия ден. Чукът не беше при другите инструменти в музея, а в бараката отзад.

— Защо? — Жестокостта на действията му бе абсолютно необяснима за нея. — Защо, за Бога?

— Не бях готов за действие. Имах нужда от парите на Бабин. Трябваше да влизат редовно в сметката ми, за да натрупам резерв. Намирането на царското съкровище щеше да бъде само началото. Трябваше да създам система, за да го запазя, да изпера парите и да се скрия, докато не съм готов да предприема ход. Докато Бабин мислеше, че все още се опитвам да открия чука, щеше да ми дава пари. Но той ми нямаше доверие, затова трябваше да се постарая дори подробностите да бъдат абсолютно правдоподобни. Бях прав; той дойде да ме провери дори в планината. Но си отиде убеден.

В онзи ден той бе измъчвал Джоел така, че тя бе блокирала този спомен. Гледаше го така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

— Ти си чудовище.

Той кимна доволен.

— Но чудовищата контролират света. Не си ли забелязала?

Омразата течеше във вените й. Пред очите й причерня така, че за миг не можеше дори да го види.

— Причинил си това на Джоел само защото…

— Мислех, че ще се разтревожиш, ако знаеш истината. Макар да не знам защо това би имало значение за теб. Единствено действията имат значение, мотивите — не.

— Да, само действията имат значение. — Обърна се и закрачи по пътеката. Още няколко метра и щеше да стигне до папратта и скритото под нея оръжие. — Вярвам, че си постигнал целта си да победиш Михаил Зелов. Не съм сигурна, че на света има друг също толкова зъл и покварен човек. — Вече беше до храста. Виждаше купчинката листа, под които бе скрила пистолета. — Не е за вярване.

— Ще повярваш. Трябва само още малко усилие от моя страна. Възнамерявам да…

Тя се хвърли на земята и в следващата секунда „Глок“-ът беше в ръката й. Стреля и се претърколи, скри се зад дървото.

Чу Стонтън да ругае, след това серия куршуми се забиха в кората на дървото.

— Кучка.

Не беше го уцелила, по дяволите. Рискува да хвърли поглед.

Той не беше там.