Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

— Ще вървиш зад нас, чуваш ли? Ще насочваш това оръжие към всичко неживо, което мърда, и ще стоиш далеч от опасност. Обещай ми.

— Но…

— Обещай ми или ще прекратя всичко още сега и ще заминем да живеем във ферма в Айова или нещо такова. Майната й на Атлантида.

Тя успя да се усмихне колебливо.

— Алергична съм към кравешки изпражнения. Обещавам.

Той кимна и направи първата си стъпка във вътрешността на коридора. Първата стъпка, която поведе Райли към опасността. Най-трудната, която някога бе правил.

Както беше предрекла Куин, трима вампири охраняваха коридора на около половината от пътя. Конлан канализира вода и изстреля хоризонтална стена от лед към тях, обезглавявайки ги, преди да са успели да дадат сигнал за тревога.

Джак изсвири тихо.

— Готин трик, принце. Радвам се, че сме от един отбор. Това ще бъде като разходка.

— Ще има много повече от трима вампира, тигре. Не бъди толкова самоуверен — Конлан продължи надолу по тъмния коридор в търсене на някакъв лъч светлина, който да покаже къде има изход навън. След около още сто ярда напред в тунела, се натъкнаха на по-тежко охранявана галерия.

Този път Аларик призова електрическия заряд на мълния и изстреля стрели от чиста енергия към вампирите, изпепелявайки петима от шест. Кинжалът на Вен се заби в сърцето на последния и той припадна.

— Свещена вода по остриетата. Върши работа всеки проклет път — отбеляза Вен със задоволство. Взе обратно кинжала и го почисти с парче плат, което измъкна от джоба си, после захвърли парцала на земята. — По някаква причина нямам нищо против да хвърлям боклуци в задния двор на вампирите.

Конлан вдигна длан в знак за мълчание.

— Мисля, че може би всъщност това е предният двор на вампирите, ако съдим по писъците.

Той изчака, докато всички се напрегнаха, за да чуят това, което атлантският му слух вече беше уловил. Някой беше измъчван. А някой друг работеше дяволски усърдно върху мъчението.

Инстинктите, които му служеха вече повече от три хиляди години, подсказваха на Барабас, че нещо не е наред. Просто не можеше да разбере какво точно.

Трябваше да е презадоволен. Атлантът, наречен Мика, кървеше на пода пред него, полумъртъв, а вампирът още можеше да усети вкуса на кръвта му в устата си. Райзън още не се беше върнал в съзнание, след като Дракос заби главата му в стената.

И все пак, миниатюрно дразнещо зрънце на съмнение се прокрадна в него. Взря се в Дракос, който го погледна непреклонно. Генералът беше изгубил полезността си. Нито една бойна стратегия, без значение колко брилянтна е тя, не си струваше постоянните съмнения.

Особено когато ставаше дума за някого, който дори беше от неговото кърваво потомство. Щом се сети за тях, реши да се обърне мислено към вампирите. Подкрепата им щеше да свърши много полезна работа.

Не получи никакъв отговор.

В ума му не бе останало нищо друго, освен празно пространство там, където трябваше да се намира отрядът му. Извърна светкавично глава, за да погледне Дракос.

Който стоеше близо до вратата на стаята и се усмихваше.

— Царуването ти приключи, проклетнико — каза Дракос. — Приготви се да се запознаеш с бъдещето.

Преди Барабас да успее да издаде и звук, Дракос дръпна силно и отвори вратата, група воини преминаха през нея. Този, който беше най-отпред, имаше коса и очи, черни като най-затънтените кътчета на ада, а неумолимостта бе изписана на лицето му.

— Аз съм Конлан от Атлантида, Барабас — извика воинът. — Приготви се за своята смърт!

Не, не беше обикновен воин. Не и с този величествен вид на командир.

Това трябваше да е принцът. Барабас изсъска и призова Анубиса с всяка частица на тялото си.

Ела при мен, моя богиньо. Твоите атланти са тук, за да си върнат Тризъбеца, който откраднах за теб. Моля за помощта ти.

След това той изпрати друга мислена команда и всеки един вампир от кървавото му потомство, задрямал в ковчега си в стаята под него, се изправи и се впусна да му помага.

— Нима мислиш, че нападение на зазоряване е от някаква вреда за вампир-господар с моите сили, млади принце? Намираме се дълбоко под земята, отделени от слънцето от тонове бетон! — изкрещя. После се дематериализира със смях точно под атлантските им носове.

Конлан видя как Барабас направи точно това, което беше очаквал, и рязко спусна ръка, давайки сигнал на Аларик. Жрецът вдигна ръце във въздуха и призова вода с такава стремителна сила, че сякаш самите стени се олюляха под напора й.