Ейми Плъм - Саможертвата

От лявата ми страна Венсан се бе насочил към Виолет, коленичила до изпадналата в безсъзнание Джорджия. Макар да беше цели петнайсет сантиметра по-ниска от сестра ми, Виолет вдигна отпуснатото й тяло със същата лекота, с която майка пренася детето си в леглото, и пристъпи към перилата.

— Не! — изкрещях аз и изпуснах меча. Втурнах се към тях, след това се заковах на място. И при най-незначителното движение тя щеше да хвърли Джорджия през перилата и сестра ми щеше да загине. „А защо не я хвърли досега?“ Мисълта ми хрумна, докато я наблюдавах как се колебае.

— Какво правиш, Виолет? — възкликна Венсан. Беше учуден. Осъзнах, че той все още не разбира какво става. Изобщо не я подозираше. Никой от нас не я бе заподозрял. Само Джорджия, която в момента висеше над пропастта. Виолет бе застанала като статуя и се вглеждаше надолу към бездната.

Зад нас нума, повален от Венсан, започна да се надига. Кървеше обилно от едната страна на главата, въпреки това, щом се надигна, се заклатушка към нас.

— Виолет, накарай всичките си нума да спрат! — изкрещях аз.

Колкото и да бе необяснимо, тя се подчини.

— Спри, Пол.

Едрият мъжага застина на място. Аз направих предпазлива стъпка към нея.

— Никога досега не си убивала човек, нали? — попитах и се зачудих дали това не е причината за колебанието й.

— Не съм — потвърди Виолет, без да откъсва очи от пропастта. Пусна Джорджия, подпря я на парапета така, че металните перила да поемат тежестта на сестра ми. Достатъчно бе да я пусне и Джорджия щеше да падне. „Не я пускай“ — молех се безгласно. Тялото на сестра ми изглеждаше напълно безжизнено. Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— Защо точно сега? — попитах.

— Нали знаеш формулата, Венсан? Ако ревенант убие човешко същество…

— Се превръща в нума — довърши тихо той.

Паниката ми бе толкова силна, че не можех дори да мисля, въпреки това си наложих да се стегна. Виолет ненавиждаше Джорджия. Беше повече от очевидно, че ненавижда и останалите хора. Имаше ли нещо, на което да държи? Отговорът беше повече от ясен — на себе си.

— Ти не искаш да станеш една от тях, Виолет. Макар хората да не заслужават да бъдат спасявани, не си струва да си отмъстиш на един и да се превърнеш в чудовище.

Тя преглътна, след това гласът й прозвуча нежен като разтопен лед:

— Отмъщението няма нищо общо. Не съм искала да стана каквато съм. Безсмъртието ми беше дадено на възраст, когато дори не бях вкусила живота. До гуша ми е дошло да завися от хората, за да съм жива. Не искам да спасявам вида ви. Единственото ми желание е да притежавам власт над собствената си съдба. След като заедно с моите нума покорим ревенантите, Париж става мой и тогава ще разполагам с цялата власт, която искам. Ще си имам собствено кралство, в което ще правя каквото пожелая.

— И пак ще зависиш от хората, за да оцелееш като нума, Виолет — засече я Венсан. — Каквото и да стане, ти попадаш в порочен кръг. Просто заменяш спасяването на човешки живот с предателство.

— В момента второто ми се струва по-поносимата перспектива — отсече Виолет.

— Какъв е този замисъл да ни покориш? Как смяташ да стане? — попита той, без да крие, че не може да повярва.

— Ще използвам силите на Героя — рече тя и присви очи към любимия ми. — Ако ти се беше съгласил да останеш до мен, нямаше да ми се налага да овладявам сама положението. Щях да споделя с теб властта над ревенантите, след като заемеше полагаемото ти се място като техен водач. Тъй като ти ясно показа, че няма доброволно да дойдеш при мен, реших, че да ги покоря с помощта на нума, не е чак толкова неприемлива алтернатива.

— Значи затова ми отправи онова предложение преди трийсет и пет години — досети се Венсан и погледна недоумяващо момичето. — Мислела си, че аз съм героят.

— Със сигурност не беше заради красивите ти сини очи — отвърна злобно тя.

— Не си сигурна, че той е Героя, Виолет — предизвиках я аз и плъзнах поглед към сестра ми. „Да не си посмяла да я пуснеш!“ — Онази guerisseur, която си открила, дори не притежава прозрението и не е в състояние да определи кой е Победителя.

— Не, но тя имаше цялата информация, която ми беше необходима. — Усмивката й режеше като нож.

— Какво? — ахнах аз. — Но тя… тя е избягала. Синът й ми каза.

— Да, но се върна — сопна се Виолет. — Тъкмо това ми обясняваха момчетата ми, когато сестра ти прекъсна срещата ни.

Бях шокирана.

— Какво си направила на Гуенел?

— Аз лично не съм й направила абсолютно нищо. Затова пък моите нума… Изглежда са се престарали, за да я накарат да проговори, а след това тя претърпяла незначителен инцидент.