Ейми Плъм - Саможертвата

— Убила си я! — Усетих, че не ми достига въздух, а дробовете ми са като балон, боднат с игла.

— Както вече казах, нищо не съм й направила. Просто моите момчета са се поувлекли. Нямах намерение да става така, но след като знам онова, което тя каза, радвам се, че си тук, Венсан.

— Какво ти е казала? — попита той и присви очи.

— Че ти си Героя.

— Тя няма откъде да го знае. Никога не ме е виждала.

Виолет сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Информацията, която ни даде, е точна. — Тя се премести на една страна, защото тялото на Джорджия й тежеше. „Да не си посмяла да я пуснеш.“ Цялата изтръпвах от страх дори когато Виолет си поемаше въздух.

— След посещението на Кейт жената guerisseur беше проверила необходимото. Както предполагах, времето бе подходящо. Също и мястото. — Тя се подсмихна към мен: — Знам, Кейт, знам, че ти казах обратното. Ти си толкова наивна, че не устоях на изкушението.

— И… — подкани я Венсан.

— Когато днес сутринта е казала на момчетата, че Героя е ревенантът, убил последния лидер на нума — ти уби Люсиен, скъпи Венсан — всичко си дойде на мястото. Поздравявам те. Ти си избраникът.

Венсан притисна ръка към сърцето си.

— Нещо не се връзва.

Тъмните кръгове под очите му се открояваха на неестествено пребледнялата кожа и той се олюля, когато отстъпи крачка назад. След два дни щеше да заспи и изглеждаше все по-зле, тъй като бе краят на месеца и на мъчителния експеримент.

— Я се погледни — повиши глас Виолет и сбърчи нос. — Макар представлението с мраморната сабя да бе впечатляващо, май се поизмори и си немощен като мъртвец. Единствено някой със силата на Героя може да тръгне по черния път и да издържи повече от няколко седмици. Поемането на цялата тази енергия на нума трябваше да те е убило досега. У теб се борят две сили: доброто и лошото се стремят към надмощие в немъртвото ти тяло. Като кръгъл глупак Гаспар ми повярва, когато му казах, че по този начин ще станеш по-силен. Сега си толкова слаб, че ще те смажа без никакво усилие. Нали знаеш какво гласи пророчеството. Ако унищожа Героя, силите му стават мои.

— Ти си луда — прошепнах аз.

Венсан стисна лекичко ръката ми и ме изтегли назад, зад себе си.

— Сигурен съм, че ти знаеш всички подробности около пророчеството, Виолет. Дори аз знам, че ако Героя склони доброволно глава пред врага си, цялата му сила ще бъде трансферирана. Предлагам се доброволно, ако пуснеш момичето, Виолет.

Тя се колебаеше и личеше, че изпуска Джорджия.

Позволи му да направи крачка напред и да се приближи на една ръка разстояние.

— Пише, че ако Героя сам се остави смъртта да го вземе, силите му няма да бъдат разпилени от убийството — рече тя и в очите й заблестя алчност. — Значи си готов да приемеш смъртта заради тези човеци?

— Готов съм — отвърна решително Венсан.

— Венсан, недей! — изкрещях аз. — Какви ги приказваш?

Той дори не ме погледна.

— Права си, Виолет. Прекалено слаб съм, за да се противопоставя на теб и момчетата. Ще тръгна с теб. Просто остави момичето на земята и съм твой.

Тя не откъсваше поглед от него, докато преценяваше предложението.

Преди да разбера какво става, някаква фигура се стрелна от лявата страна на Виолет. Артур се възползва, че тя се е разсеяла, и дръпна сестра ми от ръцете й.

— Извинявай, Ви, но сделката отпада — рече тихо Венсан, сякаш утешаваше дете.

Тя изкрещя и се хвърли към него. Ноктите й оставиха дълги червени резки по лицето му.

Докато гледах алената кръв, която се стичаше по бузата на Венсан, нума нападнаха.

Едрият се хвърли към мен, а Венсан обърна гръб на Виолет, втурна се напред, стисна нума в желязна хватка и двамата се блъснаха тежко в парапета. Извиках, когато силата на удара им огъна желязото, двамата се прекатуриха и полетяха надолу.

Сърцето ми ги последва. Имах чувството, че гърдите ми са разкъсани, а дробовете изтръгнати. Не можех да дишам, когато изтичах към парапета и се надвесих, докато отчаяно се молех за чудо. Как само ми се искаше да стане като във филмите — или някой як клон да е щръкнал, за да може Венсан да се хване за него, или скална повърхност да е издадена над пропастта.

Само че това не беше филм. Бяхме в истинския живот. Докато стигна до ръба, телата им вече бяха на дъното и пито един от двамата не помръдваше.

— Не! — изпищях аз, когато мъж в кожено палто притича, последван от още двама. Обърнах се и забелязах, че Виолет я нямаше.

— Артур, остани с Джорджия! — изкрещях аз. Стигнах по-надолу тъкмо навреме, за да видя как нума скачат във ван, който ги чакаше, хлопват вратите и ванът потегля бързо. Обзе ме паника, превих се, погледнах към дъното и спрях. Там нямаше никого. Телата бяха изчезнали.