Ейми Плъм - Саможертвата

Той ме стрелна с поглед и усмивката му се стопи.

— Мислех, че си ти — признах гузно аз.

— Не те виня — отвърна той.

Двамата не откъсвахме очи един от друг, мълчахме, докато накрая аз се отпуснах на седалката, докоснах болезнено пулсиращото си рамо и затворих очи, когато ужасът, преживян през последния половин час, не ме връхлетя отново.

— Какво не е наред? — попита Джорджия.

Въздъхнах дълбоко.

— О, Джиджи — отвърнах и използвах галеното име на сестра ми, останало още от детството. — Докато беше в безсъзнание, дойде Венсан. Двамата с Артур те спасиха, но нума… те го убиха. После отнесоха тялото.

Повече не можех да се владея и избухнах в плач.

— О, Кейти Дребосъчеста. — Тя се отдръпна от Артур и ме прегърна. — Горкичката ми Кейти — рече с неуверен глас и сълзите й потекоха.

Докато таксито пресичаше спокойните парижки улици, двете със сестра ми останахме прегърнати, разплакани.

Лекарят ни чакаше, когато пристигнахме у Жан-Батист. Артур помогна на Джорджия да се настани в хола, излезе и затвори вратата след себе си. Човекът зададе на Джорджия куп въпроси за случилото се, колко време е била в безсъзнание, светна с фенерче в очите й и най-сетне заяви, че е добре. Посъветва я да отиде на зъболекар заради разклатения зъб, след това й предписа студен компрес за челюстта и обезболяващи.

Оказа се, че рамото ме боли, защото имам спукана ключица. Лекарят стегна гърдите и рамото ми с ластичен бинт и ми каза да си сложа лед.

— И на двете ви трябва почивка — разпореди се той.

„Да, сигурно“ — помислих си. Щом върнех Джорджия вкъщи, отивах да търся Венсан.

Докато изпращах лекаря, Артур се появи с пощенски плик. Подаде го на човека, стисна ръката му и го изпрати до портата.

После се обърна към мен. Стори ми се, че много се старае да прикрие аристократичната си студенина. Тази незначителна промяна най-неочаквано му придаде вид на нормален човек, а не на восъчна фигура от някой музей.

— Кейт — рече той, — много се извинявам за случилото се. Трябваше да направя нещо повече и да го предотвратя. Само че Виолет… тя и преди е имала откачени моменти, затова реших, че ще мога да я вразумя. А и нямах представа какво е намислила.

— След като си знаел, че има връзка с нума, защо си мълчал? С мълчанието си излагаш всички на риск — обвиних го аз и усетих как в гърдите ми се надига изпепеляваща ярост. Ако беше направил нещо, сега нямаше да сме в това положение.

— Всички знаеха, че Виолет има връзки с нума. Всички разчитаха на информацията, която тя донасяше. Никой нямаше представа какви ги върши. Когато започна да поддържа връзки с Никола, реших, че го използва, за да се сближи с парижките нума, за да ги дразни. Щеше да пофлиртува с тях, преди ние да се намесим и да ги унищожим. В миналото се е заигравала с враговете, преди да ги убие. Когато обаче Венсан ми каза, че нума знаят как е бил убит Люсиен, заподозрях, че тя — несъзнателно — е издала информацията. Нито за миг не предположих, че работи с тях и си сътрудничат.

Не откъсвах очи от него. Двамата с Виолет бяха заедно от векове. Как бе възможно той да не знае какво е намислила тя? Само че действията му в Монмартър, както и измъченото му лице ме убедиха, че ми казва истината.

Вдигнах поглед и видях, че Жан-Батист слиза по широкото стълбище. Обичайната му изправена, горда стойка я нямаше, докато крачеше към мен. Знаех, че Венсан е любимецът му, заместникът му. Той го приемаше като свой син. Спря пред мен, след това направи нещо напълно неочаквано. Прегърна ме, а аз много се постарах да не се мръщя от болка, когато рамото ми докосна неговото.

— Много ми е мъчно — бе единственото, което каза.

Тези четири думи възроди страха ми от Господ. Та това бе Жан-Батист. Нямаше намерение да ми изнесе дълга реч за това как възнамерява да върне Венсан, нито пък да обсъжда други възможности. Тези четири думи бяха напълно достатъчни и те сякаш казваха „Няма надежда“, защото това бе смисълът им.

Помогнах на Джорджия да се прибере и благодарих на щастливата си звезда, че деди е на работа, а мами не се мярка. Настаних я в леглото и разбрах, че болкоуспокояващото, което взе преди половин час, е подействало. Сестра ми започна да се унася още преди да изляза от стаята. Тъкмо затварях вратата, когато тя ми каза сънено:

— Ще си го върнеш, Кейти Дребосъчеста. Сигурна съм.

Докато се върна в „Ла Мезон“, воините вече бяха изпратени на мисия. Жан-Батист ми каза, че Амброуз е повел отряд към пещерите под Монмартър. Не само защото Виолет си бе направила среща с нума край „Сакре Кьор“, ами защото някои от парижките ревенанти докладваха, че са видели нума в района, така че там бе най-подходящото място.