Ейми Плъм - Саможертвата

Не се чувствах комфортно и в кожата на тийнейджърка, както допреди година. Бях нагазила твърде дълбоко и се бях отдалечила от света, за да навляза там, където тайнственото бе ежедневие.

Венсан бе връзката ми с ревенантите. Само че — ако трябваше да съм откровена със себе си — без него щях да увисна между двата свята без котва, която да ме задържи, и без гребла, които да ме насочат в правилната посока. Прогоних тази мисъл от ума си. „Ще го върнем“ — обещах си аз.

Настроението в „Ла Мезон“ беше мрачно. Гаспар притискаше заловения нума за нова информация, но по всичко изглеждаше, че Виолет не е доверила на подчинените подробности от плана си. Междувременно бяха открити други двама нума, но и те нямаха представа къде е отведен Венсан. Знаеха единствено, че лидерът им е напуснал Париж с пленника.

Открих Амброуз в оръжейната да точи бойна брадва на старовремски уред. Стори ми се не по-малко притеснен от мен.

— Какво означава всичко това? Какво ще правим сега? — попитах го аз, тъй като не можех да приема, че просто ще се… предадем.

— Нямаме никакви нови следи и нямаме представа къде са отвели Венсан. Жан-Батист, Гаспар, Артур и някои от другите изготвят дългосрочен план. — Очите му срещнаха моите, докато въртеше колелото на уреда, и негодуванието му пролича по искрите, които хвърчаха от острието. — А и в краткосрочен план, Кейти-Лу, не можем да направим нищо, освен да чакаме да ни потърсят.

Останах при него известно време, след това се качих отново горе. Десетки парижки ревенанти се лутаха от стая в стая като призраци, говореха приглушено и чакаха телефонното обаждане, което може би никога нямаше да бъде направено. Часовете минаваха, новини нямаше. Никой не си тръгваше. Ревенантите се умълчаха, но бяха нащрек. Бяха в готовност.

Жан настоя да остана. Тя също се въртеше наоколо и поставяше подноси с храна навсякъде, чистеше след онези, които бяха хапнали.

— Да ти приготвя ли нещо специално, милото ми? — попита тя и ме прегърна за милионен път, откакто се бяхме върнали. Първия път, когато ме прегърна, поплака, но моите сълзи изглежда бяха пресъхнали и сега се чувствах изтръпнала.

— Не ми се яде, Жан.

— Знам — рече тя и ме погали по рамото. — Трябваше обаче да ти предложа. Просто не мога да направя нищо друго за теб.

Най-сетне около полунощ казах на Амброуз, че си тръгвам. Не можех повече да търпя мрачните физиономии и приглушени разговори.

— Ще се върна. Сега искам да се поразходя.

— Значи идвам с теб.

Поклатих глава.

— Амброуз, след преследването на нума, което организирахте двамата с Гаспар днес, наистина ли мислиш, че някой ще се осмели да се покаже в центъра на Париж?

— Не, но някои от хората са същите гадове като тях.

Насилих се да се усмихна.

— Ще се оправя. Само че ако вие, момчета, чуете… — започнах аз.

Той ме прекъсна:

— Ще ти звънна. Кълна се.

— Благодаря ти, Амброуз.

Излязох през портата и се насочих към реката. Когато стигнах до брега, имах чувството, че нещо се всели в мен, в ръцете и краката ми, и аз хукнах. Раненото ми рамо болеше, но аз не му обръщах внимание, тичах, за да притъпя болката в сърцето и страха в ума си. Дори когато тези чувства се изтощиха и призраците, които ме преследваха, бяха отхвърлени решително, аз продължих да тичам.

Най-сетне спрях, превих се и се опитах да си поема дъх. Притъмнелият Пон дез Ар се бе извил над Сена. Без дори да се замисля, пристъпих към него, качих се по стълбите и излязох на дървения пасаж. Когато стигнах до средата на моста, спрях, наведох се над перилата и се загледах надолу към тъмната буйна вода. Студеният вятър подхвана косата ми и я удари в лицето ми, а аз я отметнах назад и вдъхнах соления дъх на реката. След това си позволих да се отдам на спомени.

Тук двамата с Венсан се целунахме за пръв път. Случи се преди пет месеца. Сякаш бе минал цял един живот оттогава. Беше в деня, когато му казах, че не съм сигурна дали искам да го виждам отново. Обясних му, че ще излезем само на една среща и никога повече. Той ме доведе тук и ме целуна. Сега, след като вече го познавах по-добре, бях убедена, че е планирал всичко предварително. Беше решил да открадне сърцето ми, но пък аз доброволно се отказах от здравия разум.

Запитах се дали ще го видя отново и се опитах да спра сълзите, които напълниха очите ми. Не биваше да мисля по този начин, защото това означаваше, че Виолет вече го е унищожила и него вече го няма. Заговорих на водата, която се пенеше под мен: