Ейми Плъм - Саможертвата

Виолет извика гневно и се завъртя толкова бързо, че аз забелязах движението едва когато каратисткият ритник попадна в главата на Джорджия. Тя изкара гнева си на сестра ми.

Хвърлих се към Виолет и ми се прииска да имах нещо друго освен тялото си, за да се бия с нея. Нещо като меч или поне бойна тояга. Бях готова да използвам всяко оръжие, с което бях тренирала, защото никога досега не бях участвала в ръкопашен бой.

Напрегнах се, за да си спомня уроците на Гаспар, когато се приведох, за да избегна нападението, заимствано от някое бойно изкуство. Тя не ми остави никаква възможност да замахна, още повече че сестра ми ме разсея, когато започна да ругае на висок глас, докато се надигаше на длани и колене.

— Бягай, Джорджия! — провикнах се. — Махай се оттук!

— И да те остава да се биеш сама ли? — отвърна възмутено тя. С периферното си зрение я видях да прикляква, след което скочи към нас.

Чух как нума се нахвърлят на Артур и разбрах, че той е твърде зает и няма да може да ни помогне. Тази битка беше изцяло наша и макар двете с Джорджия да бяхме неопитни, разчитах, че съотношението две към едно ще ни даде предимство.

Надеждата ми скоро угасна, когато юмрукът на Виолет се стовари в рамото ми. Чух пропукване, усетих остра болка и се олюлях назад. В следващия момент тя ритна Джорджия в ребрата. Сестра ми отново се подпря на парапета, притиснала ръка отстрани, лицето й беше разкривено от болка.

— Забелязах как гледаш Артур. Да не би да си въобразяваш, че можеш да ми отмъкнеш партньора? — попита Виолет със студен, напълно спокоен глас.

— Доколкото разбрах, изобщо не е твой — засече я Джорджия и на устните й се появи усмивка.

— Ти пък откъде знаеш, тъпо човешко същество? — сопна се Виолет и се врътна към Артур. Ето това беше възможността, която очаквах.

Използвах здравата си ръка и я ударих по главата. Кокалчетата ми изхрущяха в челюстта й. Тя изкрещя от болка и се отплесна назад, но други поражения изглежда нямаше. Виолет беше по-силна, отколкото си представях.

Зад нея Артур се биеше с двамата нума, докато Никола чакаше търпеливо и наблюдаваше от другия край на двора. Жан-Батист беше казал, че е вторият след Люсиен. Макар да беше верен на Виолет, претенциозният нума нямаше желание да си цапа ръцете, като я защитава.

За пръв път нито една от страните не се беше сетила да донесе оръжия. Нума очевидно са планирали мирна среща с Виолет, а пък Артур изглежда й бе имал твърде голямо доверие.

Виолет се провикна:

— Ален! Помогни ми и поеми момичето.

Преди да успея да се защитя, по-дребният от двамата нума се отдели от боя с Артур, озова се зад мен и ме стисна като в менгеме. Раненото ми рамо пламна от болка. Ритах и се дърпах, но врагът ми беше твърде силен и не успях да постигна абсолютно нищо.

Сестра ми нямаше да успее да се справи сама с Виолет. Никой нямаше да ни се притече на помощ, тъй като никой не знаеше къде сме. Виолет ритна Джорджия в главата и аз видях как сестра ми се просва на земята. Обзе ме отчаяние. Нямаше да доживея да видя отново Венсан. Изритах похитителя си отново в напразен опит да се отскубна от ръцете му.

— Пусни я — чу се глас от терасата. Обърнах се и видях Венсан, мургавото му лице беше разкривено от ярост, докато идваше откъм църквата. Без да забави крачка, той подмина огромната статуя на архангела и стисна мраморния меч с две ръце, за да го откъсне точно под ефеса. Размаха го и порази в главата противника на Артур. Каменното оръжие се разтроши от удара.

Обзет от изненада, похитителят ми ме пусна. Аз тупнах на земята като котка и веднага скочих на крака.

— Кейт! — повика ме Венсан, извади меч изпод палтото си и го подхвърли към мен с ефеса напред. Времето забави хода си, докато наблюдавах как сребърното острие описва дъга, усетих кожената ръкохватка и я стиснах здраво. След това времето забърза отново, аз замахнах с всички сили и ударът ми попадна под брадичката на нума. Острието преряза врата му и обезглавеното му тяло се свлече на земята.

Наблюдавах как главата подскача по каменната настилка и оставя след себе си кървава следа. За частица от секундата ми прилоша, след това бях принудена да се овладея. Сега не му беше времето.

Завъртях се и вдигнах оръжието пред себе си, готова за следващия удар. Рамото ме болеше толкова много, че трябваше да стискам зъби, за да не изпусна меча. Пред мен, в далечния край на терасата, Никола тичаше към сенките зад църквата, а Артур се втурна по тъмното стълбище след него.